Alone | myg×pjm ✔

12

   Джимин притича с все сили през коридора, блъскайки грубо колегите си от пътя. Искаше да се махне, да изчезне, да остане сам, за да прикрие отвращаващия момент на слабост и да сложи отново присъщата си фалшива маска. Чувстваше се слаб, лесно раним, счупен на безброй миниатюрни парчета. Сякаш не бе себе си, сякаш друг човек бе обладал тялото му. Слезе по стълбите, насочвайки се към приземния етаж, който се водеше склад. Рядко хора стъпваха там, затова мястото бе най - подходящо, за да изчисти мислите си. Сърцето му туптеше ненормално бързо, малки капчици сълзи се стичаха по бледите бузи. Мислеше, че вече бяха пресъхнали. Мислеше, че ги бе изтрил от живота си. Ала, о, колко жестоко се бе залъгвал. Стигна то входната врата и откачи пропуска си от престилката си, поставяйки го с треперещи ръце пред устройството, за да бъде сканирано. Червената светлина премигна няколко пъти и се преобрази в синя, а мъжът влезе, насочвайки се в края на огромното помещение, където се намираха огромните плюшени столове. Ярките им цветове бяха избледняли от времето, ала въпреки всичко бяха чисти. В тази база правилото за перфектна хигиена важеше дори за боклуците. Джимин седна на един от столовете и зарови глава в ръцете си.

   Защо думите на Чонгкук му бяха повлияли толкова силно? Защо за миг се бе уплашил от себе си?

   Защо се чувстваше сякаш цялото му същество, всички фасади, фалшиви маски и думи, с които се укриваше се бяха потрошили пред очите му?

   Отговор нямаше. Но чувстваше сякаш с всяка изминала секунда, прекарана в мисли потъваше в този ад все повече и повече, нямаше изход, нямаше връщане назад. Бе напълно изгубен.

Чудовище.

   Думата, която обожаваше да изрича и да чува сега се бе забила като кама в сърцето му и човъркаше раната, разравяйки я все повече и повече. За първи път от години се чувстваше слаб, наранен не толкова от думите на Чонгкук от колкото от собствената си същност. Защото за първи път истината го докосна. За първи път наситина се почувства като грешка. За първи път... за първи път осъзнаваше колко отвратителен бе. Да, отвращаваше се от себе си.

   Усети нежна, студена ръка да докосва неговите, отмествайки ги внимателно от лицето му. Погледна нагоре, виждайки бледото лице на Юнги и мъката изписана по него, което го накара да стисне устни, съжалявайки за пореден път, всички действия, които бе извършил. Юнги седна на студения под, държейки ръцете в своите, докато тъмните му очи не напускаха неговите. Мина минута мълчание. После още една. И още една. Докато Юнги не превъзмогна страха си и не заговори първи.

   - Наистина ли... Наистина ли за теб съм просто поредната кучка, с която да си убиваш времето? - попита Юнги, наранен от собствените си думи. Но не отмести очи.

   - В началото желаех само веществото... - прошепна Джимин, опитвайки се да сведе глава, ала пръстите на Юнги се увиха около брадичката му, пречейки. - После нещо започна да се променя. Криех го... Не исках да го призная през себе си. Залъгвах и двама ни с измислици. Но истината е, че започнах да изпитвам чувства към теб. Тук си месеци наред, търпиш всяко мъчение... Нещо боде сърцето ми, когато те гледам така. Когато ти казвам, че ако всичко зависеше от мен щях да спра експериментите на момента - наистина го мисля.

   - Джимин, аз-

   - Вече не ми пука за серума, нито за това в теб. Не ми пука какво ще стане с това проклето място, нито дали заразените ще го завземат. Отдавна спря. Грижа ме е единствено за теб, искам те до себе си, да те прегръщам, та го целувам, да ти говоря лигави неща, от които хем да ти се повдига, хем да искаш да продължаваш да ги чуваш. Да се събуждам до теб и да усещам аромата ти върху всяка моя дреха. Убий ме, Юнги, но те обичам толкова, толкова шибано силно.

   - Джимин, аз наситина-

   - Нека довърша. - прекъсна го отново Джимин, поемайки си дълбоко въздух. - Може би ще ме отхвърлиш. Няма да се очудя, след всичко случило се. Но съжалявам. Искрено, дълбоко, от все сърце съжалявам и ако мога...

   Джимин внезапно усети малки устни, притиснати в неговите. В началото се стресна, след което се осъзна, задълбочавайки целувката. Придърпа Юнги по - близо до себе си, повдигайки го от земята и поставяйки го в скута си без да се отделят един от друг. От очите на лекаря се стекоха сълзи. Сълзи от щастие, безкрайно, неземно, неописуемо щастие. Това бе една различна целувка. Такава, в която емоциите надделяха над похотта. И две млади сърца, разбиращи света по различен начин, забиха в един ритъм. А на фона на цялата грозота, се появи малък, ала мощен ярък лъч, окъпвайки всичко в светлина.

   - Понякога говориш твърде много. - отвърна му Юнги щом се отделиха от целувката. Джимин се засмя, допирайки челото си до неговото със знаеща усмивка на лице. Бе приет...

   - Ако така ще ме спираш всеки път нямам нищо против да говоря цяла вечност. - каза му Джимин, галейки с пръсти гърба, върху който толкова ясно бяха изпъкнали всяка една кост и ребро. Но в момента това не му пречеше. Искаше този момент  да продължи вечно.

~~~
КРИНДЖВАМ МЕГА ЯКО В МОМЕНТА!!!!!!!

2 години и 700 месеца по - късно анито се сети, че трябва да ъпдейтва.

ТОВА Е НАЙ - КОШМАРНАТА ГЛАВА, КОЯТО СЪМ ПИСАЛА ДЕЙБА.

И ТОВА КРИТИЧКО НЕЩО МИ ОТНЕ ЛАЙК - ПОЧТИ МЕСЕЦ?

И всичко беше заради романтичната сцена, на която все още кринджвам и рева. кошмар, :')

тва, романтиката, не е за мен. отивам да гледам стоте, за да ме успокои лицето на девън бостик.

Love ya! 💟💟💟