Alone | myg×pjm ✔

11

   Пак Джимин хвана ядно ръката на Юнги, дърпайки го към вратата. Бе се уморил от всичкото това чакане, искаше единствено да сложи край на проблемите, надвиснали над съществуването му, да се отърси от ужасното, непознато чувство в стомаха си и най - после да види веществото с очите си. Искаше най - сетне да види онова, правещо чернокосото момче Мин Юнги толкова специално. Искаше... искаше... Юнги...
   Разтърси глава, прогонвайки глупавите мисли и задърпа ръката му, повличайки кльощавото тяло със себе си. Изгаряше от нетърпение да види безценният плод със собствените си очи. Да го извади със собствените си ръце. Да усети кръвта по ръцете си. Или поне така си мислеше. Усети студена длан върху китката си, която го стисна здраво, карайки го да спре движенията си и да се обърне. До тях седеше Чонгкук, хванал здраво ръката му, пречейки му да продължи. Джимин надигна погледа от хватката към лицето на  момчето. В очите му се четяха толкова познати и дълбоки чувства, толкова отвратителни, изкарващи на показ всички човешки недостатъци. Страх, толкова голям и мощен, разтърсващ всяка клетка от тялото до основи. Толкова фрапиращ и набиващ се на очи. И мъка - огромна, катраненочерна мъка, пробождаща с безпощадните си остриета душата. Караща всеки едва ли не да прокълне раждането си. Мъка, изпиваща живота, носеща и съжаление. Устните на Джимин се разтеглиха в подигравателна усмивка, която накара кръвта на Юнги да закипи. Изпълненият му с омраза поглед се стрелна право в красивото лице на младия лекар, убивайки го в ума си поне по милион болезнени начини. Това долно, безчувствено копеле! Усмивката на Джимин стана още по - широка и злорадна щом Чонгкук падна на колене, държейки умоляващо ръцете му в треперещите свои. Очите му бяха зачервени от много плач, тялото му - украсено грозно от самия лекар с отвращаващи синини и жестоки рани, а парещи сълзи се стичаха по малкото лице, придобило сив оттенък от всички мъчения и наказания, които бе понесло през последните седмици. Юнги изцътка с език, гнева в него нарастваше все повече с всяка изминала секунда, тялото му, тресейки се от яд. Докато Джимин наистина се забавляваше от развоя на ситуацията.

   - Умолявам те, Пак. - прошепна толкова тихо Чонгкук, гледайки го право в очите. - Последиците за Юнги ще са ужасяващи! Поне веднъж в живота си прояви човечност и го избави от тези мъки, Джимин! Той не е роден да бъде задържан в тази миризлива клетка. Той не заслужава това! Остави го да полети!