Alone | myg×pjm ✔

14

   - Юнги. - прошепна някой близо до ухото му, ала момчето махна с ръка леко, отказвайки да се събуди. - Юнги! - повтори гласа по - силно и побутна чернокосия, който отвори леко очи, примлясвайки няколко пъти. Горчивия вкус в устата му го накара да сбръчи вежди.

Надигна се леко, осъзнавайки че бе заспал върху Джимин и се прозя широко. Чонгкук поклати глава и посочи с глава вратата, насочвайки се към там. Юнги го проследи любопитно с поглед, след което се изправи внимателно, чувствайки се сякаш милиони игли пробождат петите му. Ала не обърна особено голямо внимание внимание и след като излезе в коридора затвори вратата след себе си, се облегна на металната повърхност, кръстосвайки ръце пред гърдите.

- Е? - попита сънливо Юнги, а Кук се огледа няколко пъти около тях и след като се увери, че са напълно сами се приближи по момчето, шепнейки в ухото му.

   - Трябва да избягаме Юнги. - чернокосият го погледна невярващо, изумление и объркване, четейки се по бледото лице. - Моля те, изслушай ме! Подслушах един от разговорите на Намджун с директора. Заразените почти са пробили слабото място в защитната стена, всички се подготвят за война. Белязаните като теб и такива като мен биват изпратени в лагерите. Или ще ни оставят да се бием и да умрем на бойното поле или ще ни пратят в лагера, където смъртта ще още по - ужасяваща.

   Юнги бе готов да каже нещо и да се противи, ала в мигом замлъкна. Думите на Чонгкук се забиха в главата му и започнаха да се повтарят. Един по един така нежеланите спомени отново се надигнаха от тъмнината, покорявайки ума му, съсипвайки го. Всички тези крясъци, отекващи в празната стая, създадена от съзнанието му, цялата болка, всяка рана, всяка сълза. Спомените преминаваха един след друг, оставяйки след себе си горчиво, отвратително чувство, съсипващо го бавно от вътре.
   Бе прекалено, бе ужасяващо. Онова, което бе изпитал там нямаше нищо общото с болката, причинена му тук. Целият ужас, цялото унижение, страх, на които бе подложен тогава, всичко се върна за една секунда, забравеното изникна като пресен спомен, ранявайки отново все още лекуващата се душа. Сърцето му в миг ускори ритъма си, започвайки да препуска както никога до сега, очите му бяха вперени в бялата стена, гледаха, но не виждаха нищо. Жестока, огромна буца бе заседнала в гърлото му, пречеше на въздуха да влиза в дробовете му, пречеше му да диша, не можеше да я преглътне. Спомените бяха по - силни от него, мъката бе по - могъща, петното, изцапало миналото му не можеше да бъде почистено. Защо всяко нещо го връщаше отново там?
   Няколко сълзи се стекоха немощно по бузите му. Чонгкук го погледна със съжаление, усмихвайки се съвсем леко. Протегна ръка и изтри с палеца си сълзите, полагайки другата си ръка на рамото му окуражително. Юнги мразеше да бъде съжаляван, мразеше да се чувства слаб, безсилен, мразеше когато някой се докоснеше до нежната му страна. Бе го позволил веднъж и сега страдаше, понасяйки съвсем сам тежките последствия и носейки сам мъката в сърцето си. Бе се подвел веднъж и бе получил жесток удар от съдбата. Никога повече. Не можеше да се поддаде на емоциите си толкова лесно. Затова с огромно усилие преглътна, тикайки буцата надолу и измайстори жалко подобие на усмивка, триейки сълзите си с дългите ръкави на блузата си.