Alone | myg×pjm ✔

15

Бе различен.

Мин Юнги бе различен, променен, не бе същия като преди и всяко нещо в него го показваше. Начинът му на говорене, действията му, жестовете му. Бе странен. Сякаш бе той, но и в същото време не бе, сякаш някаква необяснима сила го бе смачкала и преобразила в нещо неразпознаваемо. При други обстоятелства, Джимин не би усетил нещо подобно. Обикновено, той бе онзи лекар, онзи способен професионалист, на когото не му пукаше за останалите и бе толкова зает със собствените си нужди, че изобщо не забелязваше хората около себе си, не го интересуваше как се чувстват, нито промените в поведението им. Ала случаят Мин Юнги бе различен. От както това чернокосо момче се появи в живота му Пак Джимин се промени напълно. Ала единствено към него. За Джимин бе невъзможно да промени същността си, това, което е бил и е. Непукизмът му спрямо останалите все още бе фрапираща част от характера му, но станеше ли дума за Юнги, лекарят се превръщаше в съвсем различен човек. Толкова мил, нежен и любящ, такъв, какъвто не е бил никога. Чувстваше се странно, извън кожата си, сякаш бе упоен, не бе себе си, но и в същото време усещаше, че това, което правеше бе редно. Необяснимо, странно, но редно. Юнги го полудяваше.
   И сега, седейки в стаята и обсъждайки плана им за бягство, Джимин не можеше да не усети странната, притискаща аура. Все едно нещо го дърпаше към земята, спираше дъха му. Чувстваше, че дробовете му горяха, а неопределима сила бе затиснала раменете му, карайки го да се свлече от безсилие. Юнги го погледна притеснено и седна на леглото до него, поставяйки едната си ръка на рамото му, а с другата преплете пръстите им, усмихвайки се мило. Но колкото и себе си да бе Юнги бе различен, и точно това вероятно караше Джимин да се побърка. Точно това караше сърцето му да бие толкова бясно, точно това караше дробове му да горят. Може би промяната в Мин бе и причината за страданията му.
   Но защо не можеше да разбере каква точно бе тя? Колкото и да се взираше в лицето му, колкото и говореше с него, колкото и да гледаше прекрасните му очи виждаше един и същи човек, всичко бе такова, каквото бе преди. Но защо тогава сърцето му отказваше да приеме очевидността, борейки се с видимото? Защо толкова настоятелно повтаряше, че има разлика? Защо-

   - Хьонг, добре ли си? - попита разтревожен Чонгкук, сядайки от другата страна на лекаря. Джимин се кимна, насилвайки се да се усмихне леко, ала опита му излезе доста жалък. Всичко около него го задушаваше, нещо, което не бе изпитвал преди замъгляваше съзнанието му, чувстваше се изтощен, въпреки че бе спал повече от седем часа. - Не лъжи хьонг. Не изглеждаш никак добре. Виж, защо не си полегнеш, аз и Юнги ще обсъдим всичко, а когато се събудим той ще ти разкаже?