STEPBROTHER

30

       .... Четири години по-късно....

Четири години се чувствам като развалина. Точно, когато успея да стъпя на краката си, отново падам. Загубих доверието на мама както и разума си. Макар отдавна да бях изгубила разумът си заради него. След като Матю ме заряза, измина един период от време, в който бях в депресия. Не гледам назад, за да не си спомням за това, колко ниско паднах заради него. Опитвам се да бъда силна.

Може би мина година след като Матю постъпи в колеж, когато отново възвърнах взаимоотношенията си с Наш. Не както преди. Приятели сме. Не мисля, че ще успея да бъда нещо повече от приятели, с някого някога. И отново за всичко е виновен той.

Втората година беше по-трудна заради липсата му. Чувствах се празна точно както и сега. Разликата е там, че със всяка следваща година това чувство ставаше все по-силно. Опитвах се да направя така, че да не ми пука, а Наш ми помагаше. Не постигнахме кой знае какъв резултат.

Третата година мина сравнително добре. Започнах да прекарвам повече време със семейството и малкия Дерек. Дерек е малкото ми братче,съжалявам че не бях толкова време до мама и Рафа, заради онзи идиот, но се бях решила да възвърна близостта ни, поне с малкият Дерек. И въпреки всичко той отново ми липсваше.

И ето я четвъртата година. Наш замина със приятелката си. Отново останах сама. Но най-много ме боли, че през тези четири години той нито един път не се върна. Дори не си спомня за мен. Мама и Рафа ходят при него няколко пъти в годината, но аз нямах сили да се изправя пред него. Не исках всичкият този труд, който полагам да го забравя, да отиде по дяволите. Не искам да го погледна в очите, и в тях да видя някоя друга. Всъщност ме е страх. Страх ме е за това, че ме е забравил или заменил, а аз никога няма да успея.

Тъкмо помагах на Дерек  да се облече, защото точно днес той ставаше на три годинки. Беше толкова радостен. Мама и Рафа подготвяха тържество и бяха поканили някакви роднини на Рафа. Една от тях беше и бабата на Дерек, която между другото се оказа доста мила жена. И точно, когато бяхме готови, слязохме по стълбите. Всички се бяха скрили за да го изненадаме. Светлините бяха изключени за да не види украсата. Когато натиснах ключът за лампите стаята се освети и всички извикаха "Честит рожден ден, Дерек!" Всички погледи се забиха в нас, а сред тях намерих един различен. Този, когото търсех от четири години.