STEPBROTHER

46

-Грейс!? - възкликна тя и изпусна чашата, която до преди секунди бе в ръцете ѝ. Усмихнах се леко, очаквайки да направи нещо. Може би очаквах да ми се развика и изгони, но огромна вълна на облекчение премина през мен, когато обви ръцете си около мен, прегръщайки ме. Сълзите закапаха от очите ми в мига, в който осъзнах, че аз съм тук до нея.-Къде беше толкова време!? Защо избяга така! - попита със сълзи капещи от очите ѝ. Отдръпнах се от прегръдката ѝ, колкото и да не исках и се усмихнах.

-Обещах ти, че ще се върна, когато изпълня целта си. - обърнах се към момчето до мен и отново хванах ръката му.

-Наш?!

-Здравейте, госпожо. Съжалявам за това, че не предупредихме за идването си, но Грейс се бе заинатила да бъде изненада.

-Няма проблем, Наш. А това дете.... Това е...

-Внукът ти, мамо.

-Моето внуче? - протегна ръце към току-що събудилото се мое ангелче. Погледна към майка ми все още сънен, а след това ѝ се усмихна мило. Мама подаде ръцете си за да го вземе при себе си и той я прегърна. - Аз съм баба ти...

-Майк.

-Майк.... Кръстила си го на дядо ти. - кимнах. Дядо беше най-добрият човек, когото познавах. Когато татко ни изостави той беше до нас и ни помагаше с каквото можеше. За жалост почина две години по-късно от туберкулоза. Знам, че минаха може би повече от десет години, но той все още ми липсва,както в деня, в който си замина. Усмихнах се, наблюдавайки широката усмивка на майка си. Майк ме гледаше с очакване да му кажа дали това наистина е баба му.

-Майк, нали искаше да видиш баба си. Сега сме при нея. - Той се усмихна и обви малките си ръчички около нея.

-Нека влезем вътре, не искам буболечето ми да настине. - каза тя и изтри сълзите си. Може би не я разочаровах този път. Седнахме в хола като аз бях до мама и Майк, а Наш бе седнал на фотьойла срещу мен.

-Майк, нека да отидем да се измием. После пак ще играеш с баба си. - каза Наш, опитвайки се да спечели малко време с майка ми насаме.

-Не мога да повярвам, че се върна. Детенцето ми. Нямаш си и на идея колко много ми липсваше. - каза тя, прегръщайки ме силно. Постояхме така няколко минути, докато слушах подсмъркванията ѝ. Отделих се и я погледнах.

-Надявам се наистина да се радваш, че се върнах тук.

-Радвам се и то много.... Грейс. Майк е детето на...

-Моето дете, мамо. Само моето и на Наш. Той няма правото да нарича Майк свое дете. Всъщност едва ли въобще се интересува дали е добре и къде е.

-Не говори така, Грейс.... Той също беше много разстроен от изчезването ти, много се притесни за теб. Търсеше те. - поклатих отрицателно глава.

-Ако ме беше търсил щеше да ме открие. Явно не съм му трябвала.

-Той много се промени, Грейс. Започна да пие и...

-Грейс... - този глас принадлежеше само на един единствен човек. Човекът, който ме съсипа и ми отне всичко.