Лъч надежда

9:46

Някак успя да се върне преди майка й да се е прибрала. Веднага извади телефона си и написа "Александър Владимиров". Изглеждаше като хлътнала по него, но имаше нужда да знае повече.
"Кога ще те видя. По-тъпо нещо не можа да кажеш, Надежда." разсъждаваше си тя. Дана се спря. Никога не използваше това име - името дадено й от биологичните й родители. Лариса не го беше сменила, но от малка я наричаше просто "Дана".
-Е някои рани просто отказват да зараснат. - каза си тя на глас и в този момент го видя. Александър. Профилът му във Facebook беше личен, затова имаше само една снимка. Може би беше отпреди години, понеже сега изглеждаше някак по-стар. Уморен. Уплашен.
На снимката гледаше настрани и имаше цвете зад ухото. Дана се хвана, че гледа снимката прекалено дълго и просто я затвори.
Легна по гръб и се замисли. Ако му пише.. това е твърде рисковано. Но защо й беше дал Facebook-а си?! Може би все пак трябваше да му пише.
В този момент някой завъртя ключалката и входната врата изскърца. Дана веднага се хвърли под завивките и се престори на заспала.
Майка й само отвори вратата, погледна я и затвори.
Дана грабна телефона и отново отвори профила на Александър. Реши да му пише.

-Здрасти. Аз съм Дана. Тоест, момичето, което ъмм..на което даде фейсбука си.
Получи отговор почти веднага.
- Кълвача, утре, 10:30.

Дана се взираше в екрана. Това много й приличаше на бележката и усети горчив вкус в устата си. "Това е оживено място, спокойно. Нищо няма да стане."
-Ок.
Тя все още не му вярваше напълно. Все пак, ако той казваше истината и баща му беше стрелял... защо не отиде веднага в полицията и защо се доверява, че Дана няма да го направи?
"Предизвестено убийство" седеше на шкафчето й, недокосвана цял ден. Момичето я грабна и зачете. Имаше нещо в историята, което я притесняваше. Ако всички бяха някой друг, това значеше ли, че не можем да вярваме на никого?

На следващата сутрин Дана се събуди от силното вибриране на телефона й. Гледаше екрана 5 секунди, защото буквите се размазваха и местеха, понеже още не можеше напълно да си отвори очите.
Софи. СОФИ?!
Момичето скочи от леглото и се поколеба. "Приготви се за много крещене или нещо от сорта на: ТИ СИ НАЙ-УЖАСНАТА ПРИЯТЕЛКА НА СВЕТА."
-Ало? -каза плахо Дана.
-Не те мразя, спокойно. -Софи бе усетила, че гласът на приятелката й трепери. - Просто нямаше нужда да се обаждаш на нашите. Драго се върна и беше.. друг човек. Каза, че е станало недоразумение и..
-И ти му повярва? София!
-Виж, ти не знаеш какво е любов, Дана. Всички грешим. Мама замалко да извика полиция снощи, но успях да я успокоя и си тръгнаха.
-Чакай малко, искаш да ми кажеш, че вашите са те оставили с него?ОТНОВО?!
Момичето можеше да усети как Софи вече искаше да й затвори телефона.
-Дана, Драго не е лош човек. Просто е много ревнив, това е.
-Знаеш ли, няма значение. Но следващия път като те заключи не ми звъни.
Дана затвори телефона първа. Беше й писнало. Софи ходеше с Драго от 2 години и все още не можеше да осъзнае колко контролиращ и опасен е. Бе напълно хлътнала по него.

Часът бе 9:30. Обикновено сутрин, когато се събудим ни отнема време да си спомним важни неща, случили се предния ден. Изведнъж се чу силен шум. Идваше от кухнята. Сякаш някой хвърли бомба. Дана стана и отиде да види какво се случва.
-Изпуснах си чашата с кафето.. - Лариса стоеше на средата на стаята с кисело изражение. - Ти много рано ставаш.
Изведнъж Дана си спомни за снощи. За изстрела. За Александър. КЪЛВАЧА! Боже, щеше да забрави. Нали имаше среща там.
-Ъм, Софи ми звънна. Каза, че техните пак са я оставили с Драго. Бил се извинил.
-Това момиче ще има да пати. Но младите сте така. Не слушате какво ви се говори. Само дето не разбирам Силвия с кой акъл се връзва на глупостите им.
-Крушата не пада по далеч от дървото.
Дана веднага съжали, че го е казала. Обикновено защитаваше Софи пред останалите, но сега й беше наистина ядосана.
-Аз трябва да изляза след малко.
-Така ли?Къде ще ходиш? - изви вежди Лариса.
-Ами трябва да отида до библиотеката. Нали знаеш, ако ще я затварят поне да направя последна обиколка.
Това се стори правдоподобно на майка й и тя не зададе допълнителни въпроси.

Дана си погледна телефона. Беше 9:46. Нямаше нови съобщения.
"Дали изобщо ще дойде?Ами ако се появи с баща си или с полиция?"
Тя все пак не го познаваше. Не знаеше нищичко за него, освен че е син на един престъпник. Въпреки съмненията си, Дана грабна раницата си и излезе.