Лъч надежда

Софи

Главата й жужеше. Когато му каза, че ще му помогне, не бе сигурна дали не прави огромна грешка. Но нещо у него я накара да мисли, че той има нужда от помощ.

На път за вкъщи огладня и като една истинска българка реши да си вземе дюнер. Дана не се интересуваше от здравословно хранене, защото смяташе, че животът е твърде кратък, за да се лишаваме от неща, които наистина искаме.
Докато го ядеше на една пейка, забеляза двойка да се карат наблизо.
Момичето имаше дълга, червена коса и доста грим. А момчето изглеждаше доста безпомощно.
-Коя е тая бе? - викаше момичето.
-Е, тва е Ана. От училище.
-Ана, така ли?От училище? И защо си и харесал снимките в инстаграм?
-Щото сме приятели. Ако исках да съм с нея, щях да съм с нея. Но аз съм с теб, така че престани 'се държиш тъпо.

Дана наблюдаваше сцената и се замисли за Софи и Драго. Беше й гузно, че така затвори телефона на най-добрата си приятелка, но наистина й писна. Реши все пак да й пише да види как е.
-Хеййй.
-Да?
-Извинявай за днес. Наистина се ядосах. Какво става с теб?
-Както и да е.
-Моля те, не се сърдииии.
-Добре де.
- <3
-Станах доброволка в един приют за животни.
-Супер! Радвам се. Къде се намира?
-На центъра. Близо до "Кълвача".
Дана се замисли дали да не й каже за Александър, но реши да не го прави. Все пак никой не трябваше да знае.
-Аз трябва да тръгвам към нас. Ще ти се обадя после.

■ ■ ■

Лариса се прибра уморена от работа. Отново бе взела само двеста лева заплата.
-Здравей, маме.
-Здрасти. Как мина?
-Двеста.
-Сериозно ли?! Какво правиш още там?
-Утре ще подам молба за напускане, но се притеснявам какво ще правим със сметките този месец. Трупат се.
Дана напълно беше забравила, че всеки месец се чудят как ще изкарат до другия. Скорошните събития бяха обзели мислите й.
-Ще си потърся работа.
-Глупости. Та ти си само на седемнайсет.
-Правя осемнайсет през ноември.
-Сега е август.
-Няма значение. Имам едно място предвид.
Дана бе видяла наскоро една обява в интернет, че "Кълвача" си търси продавач-консултант. Да работи сред книги беше нейна мечта от малка.
Щеше да получи мястото на всяка цена.

■ ■ ■

Софи беше приготвила вечеря. Драго се прибираше след половин час. Тя застана пред огледалото и пооправи косата си. Имаше дълга, червена коса и сини очи. Нямаше тен, защото винаги изгаряше на слънце.
Нещо й тежеше. Почувства се по-добре, когато Дана й писа днес. Не знаеше какво щеше да прави без нея, бяха приятелки от осми клас и знаеха почти всичко една за друга.
В този момент на размисли някой влезе в апартамента. Софи погледна часовника. Ако беше Драго, той се прибираше двадесет минути по-рано.

-Здравей.
Драго не изглеждаше на себе си. Сякаш беше пил.
-Драго. Не ми казвай, че си пиян.
-Разкарай се.
Софи не се изненада понеже той така й говореше. Тя не знаеше, че насилието приема много форми. И едната обикновено води до другата.
Опита се да му помогне да стигне до спалнята, но той я отблъсна.
-Казах да ме оставиш на мира.
-Драго, знаеш че..
Той не дочака да чуе каквото й да било. Шамарът, който й удари, сякаш събуди и двама им.
Софи хвана лицето си с ръце и го погледна.
-Софи. Софи. Съжалявам. Наистина. Боже. Няма да се повтори. Никога.
Драго се опита да я прегърне, но приятелката му го отблъсна.
Сълзи напираха в очите й, но яростта, която изпитваше, бе по-силна.
-Знаеш ли какво? Това беше. Край. Досега ти позволявах да излекуваш раните, които сам ми причини. Отново и отново. Вече не виждам границата между любов и лудост.

Софи си взе чантата и якето, и излезе. Без план. Без посока. Но се чувстваше свободна. Не беше се замисляла в какъв страх бе живяла през последната година и половина.
Тръгна и не се обърна назад никога повече.

Бележка от автора:
Знам, че историята на Софи не допринася по никакъв начин развитието на самата история, но не исках тя да е просто второстепенен герой, за когото не знаем почти нищо. Затова и дадох част от тази глава, за да "разкаже" малко от собствената си история, която написах с надеждите да помогне и окуражи момичета, момчета и всички останали да не остават в токсични връзки. Ще чуем от Софи и по-нататък. Това определено не е краят на историята й.
На прикачената снимка е Sadie Sink - моята представа за Софи.