Лъч надежда

Сънят

Дана се събуди дезориентирана. В първия момент не беше сигурна къде се намира. Сънува много странен сън, в който участваха Александър и баща й. Само че баща й не приличаше на себе си, а на някой друг, който тя не можеше да идентифицира, но вътрешно знаеше, че е баща й. Бяха на някакъв мост, наоколо се беше разстлала гъста мъгла. Александър я викаше да мине по моста и да отиде при него, от другата страна. Баща й обаче стоеше до нея и я разубеждаваше. Дана дори в съня си не можеше да го понася и тръгна по моста, но в минутата, в която стъпи върху него, пропадна и се събуди.

Естествено, беше се успала. Часът бе 8:37, а тя трябваше да стане в осем. Стана светкавично, изми очите си, преоблече се и лапна дъвка, понеже нямаше време дори да си измие зъбите.

Успя да закъснее само с една минута. Вяра вече беше там и редеше книги на един рафт.

- Точна си. - засмя се тя.
- Е, почти. Закъснях с една минута.
- Не съм чак толкова придирчива.
Дана не можеше да спре да мисли за съня.
- Може ли да Ви попитам нещо?
- Нека си говорим на "ти", моля те.
- Добре, може ли да те попитам нещо?
- Разбира се.
- Сънувах един сън, който ме накара да се замисля... ако цял живот си се опитвал да избягаш от нещо, да го забравиш, да докажеш на някого, че си по-добре без него, възможно ли е да си грешал?
- Хм. - замисли се старата жена. - В какво се изразява това доказване?
- Ами, в това да се опитвам да не бъда като този човек.
- Тук обикновено има доста тъга. И яд. Тъжно място е съзнанието, когато искаш да го промениш насилствено.
Дана не разбираше.
- Този човек... е наистина ужасен. Но понякога се питам какво щеше да бъде, ако просто можех да му простя.
- Прошката е странно нещо. Но истината е, че не е нужно да прощаваш, за да продължиш напред.
Младото момиче се поколеба. Вече бе споделила твърде много, но все пак реши да попита.
- А Вие... тоест, а ти опитвала ли си се да се докажеш?
- През целия си живот съм опитвала да се докажа. Само и само, за да не изглеждам странно или глупаво. Само и само, за да докажа, че нямам лоши намерения. Въпросът е, че ако чакаш някой друг да ти каже, че си добър човек, може да прекараш целия си живот чакайки. Не чакай смъртта да ти донесе цветята, които сам можеш да си подариш.

Настъпи мълчание. Дана се изненада колко много знаеше тази жена.
- Е, стига приказки, да се захващаме за работа. - каза Вяра и й посочи купчинка книги, чакащи да бъдат разпределени.

■ ■ ■
Смяната на Дана свършваше в 14:00ч. Накрая обаче влезе една жена с червена коса, която й напомни за Софи и тя се сети, че не я е чувала от доста време. Направи си бележка наум да й се обади довечера.
- Е, май това беше за днес. - Вяра се подаде иззад един рафт. - Справи се добре, като за начало. Утре е събота, но няма да работим, понеже имам работа извън града. В неделя отваряме малко по-късно - 10:00ч.
Дана мислено благодари, но за да не прозвучи сякаш не й се работи, каза просто:
- Ясно.

Освен за съня, не можеше да спре да мисли и за разговора с Киара. Какво имаше предвид с това, че Александър знае повече, отколкото казва? Тя трябваше да говори с него и то веднага, затова реши да му се обади.
Първоначално не й вдигна, но накрая се чу едно отегчено "Ало?".
- Аз съм, Дана.
- Така ли?
Стомахът й се сви. Значи не бе запазил номера й в контакти.
- Трябва да се видим.
- Не мога днес.
- Важно е. Снощи говорих с Киара.
- Киара е пълна откачалка, честно. Не знам какво ти е наговорила, но по-добре спри да се ровиш и ме остави намира.
С тези думи Александър затвори телефона. Дана стоеше насред центъра и се взираше в екрана. "Какво. Беше. Това.", помисли си тя.
Естествено, тя нямаше да се откаже, защото вече бе стигнала твърде далеч. Засега нямаше план и реши да се прибере и да говори със Софи. Тя винаги намираше начин.