Лъч надежда

Ще те видя ли отново

Александър беше точен. Когато Дана пристигна на "Кълвача", той се обърна и тръгна нанякъде.
"Този пък къде тръгна?" помисли си момичето. Поколеба се, но го последва. Нямаше избор.
Едвам го настигна. Той беше по-висок от нея. Доста по-висок.
-Хей, ъм, не знам какво се случи снощи, но.. - започна Дана
-Шшш. - Александър и даде знак да мълчи. -Тук не е мястото. Ще говорим като пристигнем.
-Като пристигнем къде? - Дана беше тотално объркана. Къде за бога я водеше?

Вървяха в мълчание поне десет минути, когато изведнъж Александър зави и се озоваха в един малък парк, който в момента беше... празен. Нямаше жива душа.
-Виж, ако ме доведе да ме убиваш или нещо такова, трябва да знаеш, че..
-Че какво? Че някой знае, че си тук ли? На бас, че никой не знае.
Дана се замисли. Беше прав. Не бе казала на никой.
-Ако исках да те убивам, щях да го направя още снощи. Нямам много време, трябва да знаеш нещо.
-О, да, определено трябва да знам нещо. Много неща.
-Онзи човек, когото баща ми простреля, бе библиотекар. Единственият, който се опълчи срещу заповедта да затворят библиотеката.
-Но защо баща ти просто не го уволни или нещо такова?Защо му трябваше да вази онзи пистолет?
Дана забеляза, че от уверен, Александър сви рамене и потръпна. Очите му, които тя забеляза бяха сиви, добиха същия вид като снощи.
-Баща ми... той е психопат. Не, не истински, тоест не знам, но е опасен. И то много.
На Дана й се прииска да прегърне момчето срещу нея. "Какво ти става, съвземи се."
-Ти с него ли живееш? - опита се да попита тя. "Опита се", защото въпросът излезе доста сподавено.
-Да. Той ме отгледа. Нямам майка.
-Аз пък нямам баща.
Настъпи мълчание.
-Защо ми се доверяваш? - изведнъж попита Дана. -Имам предвид, можеше да отида в полицията или нещо такова.
-Защото бе по-уплашена и от мен. Знаех, че няма да го направиш. А по въпроса защо ти разказвам всичко това... може би, защото си единственият човек, който видя колко истински опасен човек е баща ми.
Дана не знаеше какво да отговори. Усещаше, че нещо не е наред. Забеляза, че въпреки топлото време, Александър ходеше с палто. Сърцето й се сви.
-Той, ъм наранявал ли...
-Има още нещо. Снощи там имаше още някой.
-Какво? - Дана започна да усеща, че се е забъркала в нещо наистина опасно.
-Мисля, че беше момиче. И тя се криеше, но съм почти сигурен, че те видя. Когато, сещаш се, се показа. Което беше наистина глупаво.
-Откъде да знам, че ще стана свидетел на опит за убийство!
Александър видимо потръпна при думата "убийство".
-Няма значение. Можем само да се надяваме, че тя не те познава и че няма да отиде в полицията, защото направи ли го - определено ще спомене и теб.
-И сега какво?
-Трябва да говорим с библиотекаря. Да го разубедим от това да ходи в полицията и да се опълчва повече на баща ми.
Дана беше объркана.
-Но ако баща ти е наистина опасен, мястото му не е ли точно зад решетките?
-Ти не разбираш. Той е кмет. Познава полицията. Снощи беше просто предупреждение. Ако библиотекарят продължи да се навърта или по-лошо - подаде жалба, наистина може да пострада.
През целия разговор Александър избягваше очен контакт. Сякаш ако я погледне, ще се разпадне на хиляди парченца.
-Добре.
-Добре?
-Ще ти помогна.
Това видимо го успокои.
-Аз трябва да тръгвам.
-Ще..
-те видя ли отново. - за пръв път Александър се усмихна. - Определено.

Бележка от автора:
На прикачената снимка е Dafne Keen. Така си представям Дана, но с коса до раменете и сини очи.