Лъч надежда

Киара

Дъждът бе на път да спре. Облаците се пропукваха и допускаха светлината. "Точно както когато се видяхме за първи път.", помисли си Дана. Естествено, беше твърде срамежлива за да го каже на глас. А и той едва ли помнеше нещо такова.

Александър наруши тишината.
-Относно дъщерята на библиотекаря.. направих малко "проучване" и открих, че довечера ще пее в един бар, мисля че се казваше "Валентино". Записал съм си, секунда..
-Да не казваш, че си сталкнал Киара?
-Нещо такова. Въпроса е, че довечера ще имаме шанс да говорим с нея.
Това озадачи момичето.
-Добре, но защо не ми го написа?Имам предвид, сега е много рано, до довечера има доста време.
Александър въздъхна.
-Не знам. Нямам много приятели и като цяло ми омръзна да вися затворен в нас по цял ден.
-Значи сме приятели?Но ние не знаем нищо един за друг.
-Ти не знаеш нищо за мен. Аз за теб, обаче..
-И мен ли си сталкнал?
-Може да се каже. А и онзи път пред "Кълвача", когато се бутнах в теб...
-Ти помниш?
Дана почувства как стомахът й се преобръща.
-Че защо да не помня. А и ако спреш да ме прекъсваш...
-Чакай, ти каза "бутнах" в теб. Нарочно ли е било?
Александър въздъхна и се засмя.
Имаше красив смях, по детски невинен, сякаш лястовичка излиташе за първи път от гнездото си.
-Доста си наблюдателна. Виждал съм те и преди, ти излизаш доста често.
-Creepy. - Дана не се сдържа и се засмя. Всъщност изобщо не бе отблъсната или нещо такова. Почувства се забелязана.
-Та, какво ще кажеш да отидем за сладолед? - попита Александър.
-На мен като че ли ми се яде баничка.
-От мазните?
-От мазните.

■ ■ ■
Дана и Александър прекараха цял следобед в ядене на банички и приказки. Той не бе много разговорлив, но Дана разбра, че пише истории, които никой не вижда. И това и бе достатъчно, за да признае пред себе си, че може би, май.. си пада по него. Книгите бяха обединяваща сила.
Времето мина неусетно, вече нямаше и следа от дъжда. Стана време двамата да се насочат към бара, където Киара щеше да пее.
-Всъщност ти как разбра, че ще пее точно тук? - попита Дана.
-Нали ти казах, направих малко проучване. Така де. -каза той, когато Дана се засмя. Не искаше да го признае пред себе си, но наистина му харесваше той да бе причината за нейния смях. -Тя беше споделила фейсбук пост, който подканваше жителите на Враца да оставят грижите и да се насладят на една вечер, изпълнена с цитирам "любимите им акустични парчета и нещо авторско".
-Странно, че се занимава с музика. Като дъщеря на библиотекаря, очаквах да бъде като нас.
-Е, тя също пише, само че песни. Изкуството си е изкуство, не зависимо под каква форма.

Двамата се озоваха пред входа на бар "Валентино". Оказаха се късметлии - входът беше свободен и нямаше ограничение на възрастта. Влязоха без проблем. Вътре не бе пълно с хора, но имаше някой и друг изморен човечец тук-там. Киара май тъкмо свършваше изпълнението си, защото някои хора започваха да си тръгват, но Дана и Александър успяха да хванат малко от песента.

And when two souls are lost
and there's no way home
All they gotta know is
hope is waiting around the corner

Cuz when paths collide
The starts start to shine a little brighter
Our days seem to get a little better
And our hearts are beating faster

Nothing happens for a reason
The reason is we're dumb and fall in love
With the wrong one
At the wrong time
Usually

Песента свърши и Киара слезе от сцената. Носеше риза и черен панталон. Косата й бе полу-вързана и Дана забеляза белег на едната й вежда.
Когато двамата се приближиха към нея, Киара не откъсваше поглед от Александър.
Тя не го познаваше, но и бе достатъчно да знае, че е едно разглезено богаташче, което си мисли, че може да притежава всичко, което си поиска. И че бе синът на причината баща й замалко да загуби живота си.
Мислите, които минаваха през главата й, биха отблъснали и най-големият престъпник.
-Какво искате?
-Беше ли там онази вечер? -започна Александър.
-И да съм била, това какво ти влиза в работата?Ако се чудиш дали съм казала на някого - не съм. Но не защото ме е страх от баща ти. А защото баща ми не би искал да се забърквам в неприятности.
- Съжалявам. За баща ти.
Киара изсумтя.
-Знаете ли какво, аз ще се махна от този град. Но хора като баща ти има навсякъде. - тя погледна Александър. - И са все хора от властта. Хора "над" теб. -тя спря за секунда и пак започна. - Не знам какво сте правили там онази вечер, но баща ми няма да е единствения, който пострада, защото се формира движение. Не знам много, но трябва да...
-Киара! Ела тук.
Някой я повика. "Управителят най-вероятно", помисли си Дана.
Киара им хвърли още един поглед и тръгна към човека, който я викаше.
Александър стоеше безучастно. Бе очаквал да го нападне. Да го обижда. Но не и да му каже, че това определено не е краят.