𝙤𝙗𝙨𝙚𝙨𝙨𝙞𝙤𝙣. | 𝙑𝙢𝙞𝙣 ✓

epilogo.

Животът на Техьонг не бе никак лесен. През последните години бе заключен зад четири стени, вързан сякаш беше бясно куче. През по-голямата част от времето си говореше сам, а през останалото ходеше при психолога си или гледаше в една точка. Днес се навършваха точно 4 години откакто света му се срина. Откакто Джимин го нямаше. Той помнеше всяка секунда от онзи ден. Всяка една мъчителна секунда.

Момчетата веднага се задействаха. Викнаха линейка, а през това време Юнги и Чонгук притискаха раните на момчето. Техьонг седеше и гледаше. Не можеше да повярва, че това се случва. Че това е възможно. Намджун седна до него. Не каза нищо. Ким погледна останалите. Джин нервно ходеше, сълзите се лееха от очите му като водопади, Хоби се бе загледал в една точка, а Бек помагаше да спрат кръвотечението. Линейката пристигна и взеха тялото на момчето. Останалите тръгнаха към вана, Джин се качи в линейката, а Техьонг стоеше неподвижен. Просто гледаше. Погледа му бе празен, без капка живот в него. Намджун клекна до него.

- Те. Хайде. Да тръгваме.

Техьонг стана с помощта на Джун и се запътиха към останалите. Пътя до болницата бе болезнено тих. Никой не каза нищо, знаейки, че не е момента. Щом стигнаха до болницата чуха жалния плач на Джин из коридорите. Сърцето на Ким падна в петите му. Момчетата се затичаха към мястото от където идва плача, и намериха Джин на земята, а доктора пред него със сведена глава.

- Не. Нененене. НЕ!

- Д-джин? - каза плахо Юнги.

- Джимини! Не е възможно!.. - крещеше Джин жално.

- Съжалявам.. Изгубил е твърде много кръв. Освен това е засегната артерия много близо до сърцето и не можем да извадим куршума.

И тогава света на Техьонг се срина. Тогава смисъла на живота му изчезна. Той закрачи бавно към леглото на момчето и седна до него. Погали косата му. Мина с палец през плътните му устни, които повече нямаше да може да усети. Огледа нежното му лице, което въпреки кръвта по него, бе все така красиво. Надвеси се над него и прошепна тихо.

- Обичам те Джимини. Ще те помня вечно любов моя.

Целуна челото му. Още няколко сълзи се стекоха по бузите на Ким. След което бе изкаран от стаята от Бек. Последното нещо, което помнеше, бе леката усмивка на Парк.

- Техьонг! Госпожица Мин те чака. - каза пазачът и това изкара Техьонг от болезнения спомен. Той леко обърна глава и кимна. Знаеше, че косата му прикрива очите му и пазача не може да види сълзите, стичащи се по лицето му. Той стана и позволи на пазача да го заведе до стаята.

- Техьонг, здравей. Седни. - каза момичето, след като пазача затвори вратата.

Мин Юнхи бе момиче на около 25, с дълга червена коса и нежни сини очи. Бе висока горе-долу колкото Те и носеше винаги потници в един цвят и дънки, а върху тях - престилката си. Техьонг я наричаше Чим, въпреки че името ѝ не бе дори близо до прякора. Тя бе наясно с обсебеното поведение на момчето по загубената му любов и не казваше нищо за това.

- Днес е, нали?

Техьонг кимна и сведе глава.

- Понякога идва при мен. Говори ми и казва, че му липсвам. Че му е скучно или че е самотен. Казва, че скоро ще сме заедно. Обеща ми.

- Обеща ти?

- Мхм. Каза, че е говорил с брат ми, въпреки че той отрича да е виждал Джимин и казва, че трябва да го пусна.

- Не мислиш ли, че може би брат ти е прав?

Техьонг вдигна погледа си. Усмихна се с онази негова плашеща усмивка и каза:

- Не. Джимин обеща. Ще сме заедно.

Край.

-----------------------------------------------------------

Посвещавам тази история на моята муза. На човека, който ми даде кураж да започна да пиша каквото и да е.