undici.

47 8 0
                                    


Джимин се събуди. Все още беше в буса, в който го бяха вкарали полицаите, което го накара да се запита къде точно го карат. Превозното средство спря и един доста грамаден на ръст полицай, или охрана, отвори вратите и го дръпна да слезе.

- Хайде Ванте, този път няма да се измъкнеш. Дочух какво си направил. Не знам как си убил толкова много хора само с една ножица, но двадесет от моите колеги са мъртви заради теб и този път охраната ти ще бъде още по-засилена от преди.

Човека беше ядосан. Джимин от своя страна не знаеше какво да прави с тази информация и до колкото познаваше Ким, знаеше, че в този момент той би се изкикотил лудашки. Така и направи. Очевидно човека не бе виждал Техьонг, иначе веднага би разбрал, че това не бе той.

- Смей се. Скоро ще викаш.

Каза той и поведе Парк навътре в добре охраняваната сграда, която той веднага позна. Тук работеше малкото му братче. Докато усети беше завързан на стол. Страха го обзе и той замръзна на място и в момента в който усети иглата, която се заби в рамото му извика силно, донякъде пронизващо силно. След което затвори очи. 

Щом отново дойде на себе си забеляза, че е завързан за стол. Отново. Този път в полу легнало положение. Около него се разхождаха няколко души облечени в докторски престилки и с маски. В далечината забеляда малкото си братче. Момчето беше втренчило погледа си в него, черната му коса беше раздърпана, престилката му беше залята цялата с кафе, а лицето му беше покрито от сухи следи от сълзи. Джимин му се усмихна, след което чу думите:

- Хайде откачалке, нека те направим още по-луд. Така или иначе ще си останеш тук много дълго време.

Това бяха последните думи, които нормалното му подсъзнание чу. Това бяха последните две изречения, които мозъкът му успя да различи, без да го притесняват малките гласчета, които щяха да бъдат там до края на живота му.

Същия човек, който ги изрече, доближи два кабела с 12 000 волта течащ ток до главата на Парк. Чу се още един смразяващ кръвта писък, след което той отново загуби съзнание. Това вече не беше същия Парк Джимин, който момчетата търсеха, за който брат му плачеше от другата страна на лабораторията. Това не беше същия Джимин, който родителите му изгониха. Това беше една голяма топка лудост. На пръв поглед нищо странно. Но вътре в това на пръв поглед нормално момче живееше отмъстителен, полудял психопат, който щеше да отмъсти на всеки съсипал живота му. Неговия и на тези, които най-много обича.

𝙤𝙗𝙨𝙚𝙨𝙨𝙞𝙤𝙣. | 𝙑𝙢𝙞𝙣 ✓Where stories live. Discover now