𝙤𝙗𝙨𝙚𝙨𝙨𝙞𝙤𝙣. | 𝙑𝙢𝙞𝙣 ✓

cinque.

Часът беше 9:37 и Парк най-накрая се събуди. Огледа се, но не видя момчето в стаята. Предположи, че има работа и не обърна внимание на виковете, които идваха от другата страна на вратата. Стана и отиде до огледалото, като се загледа в отражението си. Кафявата му коса беше още по-рошава от предишната вечер, кръговете под очите му ставаха все по-тъмни, а белезите по тялото му сякаш му се присмиваха. Колко ги мразеше.. напомняха му за това колко ужасни родители има. Вълнуват се само от парите. Затова и оставиха само брат му. Така предполагаше Джимин.

В стаята влезе момче, горе-долу с неговия ръст с черна коса, белег на едното око, облечен в черен анцунг и черна тениска. Джимин се обърна и му се поклони, което накара момчето да се усмихне.

-Няма нужда да бъдеш официален с мен. Казвам се Юнги. Можеш да ми казваш хьонг ако желаеш. Сега ме последвай, защото Техьонг едва се сдържа да не убие приятелката ти

Джимин поклати глава и тръгна след момчето. Щом стигнаха долу, станаха свидетели на следнага картинка: Техьонг беше обкрачил момичето и две момчета държаха ръцете му, докато две други момчета държаха тези на момичето.

-Може ли веднъж да не се сбиеш с някого само защото съм с него? Мия обяснш ми какво по дяволите правиш тук, как ме намери и защо не си на работа?

Момичето веднага спря да мърда и се усмихна миличко щом чу гласана Парк. Отскубна се от момчетата и избута Техьонг от себе си, след което се хвърли на Джимин, събаряйки го на земята.

-Чимини добре ли си?! Не си ранен нали?! Нищо ти няма нали?!

-Ауч.. Нищо ми няма. Само че стани. М-моля

Момичето се изправи и му помогна да стане след което уви ръцете си около Парк, което накара Техьонг да изпита необяснимо голямо количество ревност.

-Съжалявам.. Това е Хан Ънджи. Или Мия. Живеем заедно понеже аз няма къде да живея, а тя е единствения човек за когото-

-Вече живееш тук. Инспектор Хан може да се прибере. Ще кажа на брат си да отиде да вземе нещата ти. Не приемам не за отговор. - прекъсна го Ким с леко заплашителен тон - И това не е молба. Искам да те рисувам. Затова искам да останеш

-Б-благодаря но..

-Няма да остане Ванте. Не и с теб

-Не съм те питал. Не ме предизвиквай - каза с леко луда усмивка Ким, което сякаш инстинктивно накара Джимин да отиде до него и да го успокои.

-Те, всичко е наред. Щом искаш ще остана. Просто ще трябва да кажа на Джин-

-Нямам против. Предпочитам да си с него. Мия не може да пази себе си, камо ли теб. - каза Джин, влизайки в стаята

-Грубо..

Джимин се усмихна широко. Джин беше единствения човек, който не го беше оставял никога.

-ДЖИНИ - извика се и се хвърли върху момчето. Техьонг намери това за сладко, въпреки, че все още ревнуваше.

Джин се усмихна и прегърна по-малкото момче. Хвана го за ръката, после хвана Мия и ги изведе.

-Мия. Ти забравяш за факта че той е тук. Джимин. Ти оставаш. Той ще те пази. Нали?

И двамата кимнаха, Мия с лека въздишка.

-Радвам се. Хайде в колата. Аз ще дойда с теб да си вземеш нещата и ще я оставим в районното - каза с лека усмивка и отидоха до колата,качиха се и Джин започна да кара към дома на Мия.