Йонми беше работила къде ли не..
Буквално къде ли не!Но целият този натрупан опит се изпари за секунди в мига,в който срещна погледа му...
Той беше млад..Може би на нейните години или дори по-малък от нея..Имаше светлокафява коса и пъстри очи.
С тях изглеждаше доста различен.
А кожата му бе толкова бяла!
И всичко това всъщност го правеше красив..
Йонми усети как цялото ѝ лице пламна..
Реши да се представи,но реакцията,която получи я накара да си помисли,че е казала нещо грешно.
Той се намръщи и ѝ обърна гръб.
Това...беше нормално.
Болните хора нерядко страдаха от депресии, изпитваха омраза към всичко, включително и към най-близките си..
Йонми знаеше това..
Но изобщо не можеше да реши как да постъпи..
Обикновено се занимаваше с наистина тежко болни хора..При тях нямаше нужда от думи или усмивки..Имаше само болка и още болка.
Йонми огледа стаята.
Беше наистина просторна и светла.
После отново погледна към мъжа,който продължаваше да си лежи неподвижно.
Реши,че трябва да изясни някои неща,защото все пак възнамеряваше да работи тук колкото се може по-дълго.
"Виж...Аз не съм нито лекар,нито медицинска сестра,не съм и психолог..Нямам медицинско образование.Това,което правя е да се грижа за хора, страдащи от различни болести, и да им помагам толкова, колкото ми позволяват възможностите...С цялата си душа искам да ти бъда полезна,но ако ти не го желаеш,нищо не мога да сторя, разбираш ли?"-обясни тя,но като отговор получи само тишина.
Приближи се,за да провери дали е заспал,но после заключи,че не е.
Въздъхна тъжно..
Беше объркана.
Това очевидно не беше обикновен случай.
Госпожа До не беше казала,че той е неин син.
Не беше казала от какво страда,дори името му не беше сметнало за важно да каже..
Единственото,което Йонми чу бе:"Държим на дискретността.Ако някой разбере за него и състоянието му,ще бъдеш уволнена."
"Търпи,Йонми,търпи..Имаш причина,имаш причина..."-повтаряше си тя,докато тишината в стаята ставаше все по-непоносима.
А тя от както се помнеше мразеше тишината.
