Роклята,която госпожа До подаде на Йонми, изобщо не беше подходяща за длъжността ѝ.
Мисълта,която се появи в съзнанието ѝ,накара стомаха ѝ да се свие.
"Госпожо До, съжалявам,но днеска искам да си остана с моите дрехи.."-заяви тя,а жената я погледна неодобрително.
"Не може."-отвърна категорично госпожа До.
"Но това не са дрехи като за болногледачка."
"Така е.Но аз определям правилата.Ако не ти отърва,можеш да си вървиш."
Йонми я погледна слисано,нямаше начин да си тръгне.Взе роклята от ръцете ѝ и отиде да я облече..
"Тя иска да бъда радост за очите му..Не ѝ пука за това каква всъщност е професията ми.."-помисли си тя и за кратко светът ѝ се стори тесен и отчайващ.
Този път роклята бе тъмно розова и точно по неин размер.Разбира се,не случайно.
Отново се върна при госпожа До.
"Аз..ще отида при него."-съобщи тя.
"Остави си телефона тук."
"Да, разбира се... Всъщност, госпожо До.. Сигурна съм,че имате наистина основателни причини да не ми казвате каква е болестта му, разбирам също,че не бихте могли да ми се доверите..,поне не толкова бързо..Но аз смятам,че ще бъда много по-полезна,ако знам къде и защо го боли..Така че.."
"Не може."-отвърна жената.
В същия момент Йонми получи съобщение от Арису.Тя ѝ казваше,че следващата седмица ще оперират майка.
"А.. Госпожо До?"
"Кажи?"
"Можете ли да ми дадете аванс?"
"Добре."
"Благодаря Ви."-рече тя и се поклони.
"При едно условие обаче."
Йонми усети нещо опасно в думите ѝ.
"Ще останеш тук...Цял месец ще бъдеш покрай него.Съгласна ли си?"
"Аз..Не мога."
"Тогава ще трябва да изчакаш края на месеца..Авансът отпада."
Йонми отново почувства отчаянието.Но трябваше да намери решение..
"Добре..Ще остана тук..Ще остана."-заяви тя,но сърцето ѝ се късаше при мисълта,че на края на деня няма да може да каже "лека нощ" на брат си.
~
№97 бе прекарал безсънна нощ и сега се чувстваше като блъснат от тир.. Когато обаче чу почукването на вратата, разбра кой е дошъл и за пръв път в живота му сърцето му заблъска в гърдите не от страх,а от сладко вълнение.
