Омраза от пръв поглед

28 глава

Отворих едното си око. В мига, в който го направих главата ми бе прорязана от ужасна болка. Китките ми бяха завързани. Не можех да се движа. Всичко ме болеше. Сякаш някой ме бе изпуснал от осмия етаж. Какво ставаше, да му се невиди?!
Намирах се в малка стая с черни стени. Беше достатъчно широко за мен и още един човек. На стената над мен се намираше малък прозорец. Светлината, която влизаше от него не бе достатъчна дори за такава малка стая.
Чух звук от отключване на ключалка, после скърцане на резе...
Пред мен една врата, която не бях забелязала до сега, може би заради недостига на светлина, се отвори с ужасен скърцащ звук.
Една едра фигура пристъпи в стаята. Срах се надигна в гърдите ми. Опитах се да се свия още повече, но нямаше как.
Боже, Боже, Боже!!!-повтарях си наум.
- Здравей, скъпа. - каза фигурата и се усмихна топло. Светлината от прозорчето освети лицето й и разбрах, че беше мъж. Не бе много по-голям от мен. Имаше руса коса и сини очи . Изглеждаше много красив. Какви ги дрънкам?! Да не ме е дрогирал, че мисля такива неща?!- Не сме се запознали официално. Сега ще те развържа и ще те заведа да хапнеш. Между другото името ми е Картър.
Картър развързваше внимателно жулещите въжета. Извършваше движенията с такава грижа. Очите му издаваха съчувствие.
Но мен още си ме беше страх. Кой би направил нещо подобно? Да отвлече невинно момиче?! Само един психопат може!! Ето кой!!
Потръпнах при допира на топлата му кожа до моята.
- Разбирам, че те е страх и знам, ме мислиш за психично болен, но ще ти обясня всичко. Не бива да се страхуваш от мен. Няма да ти навредя.
Погледа му бе съчувствен и ме накара да се поотпусна малко. Усмивката на Картър се върна по-топла от предишната.
- Ще ми кажеш ли името си? - попита приятелски той.
За момент се пололебах, но после казах:
- Катерина.
- Хубаво име, Катерина. Може ли да те наричам Кати?
Кимнах.
- Е, Кати, ела с мен. Гладна си, нали? Що за въпрос! - изсмя се на себе си той. - Разбира се, че си гладна! Не си яла от 8 часа! Сигурно стомахът ти стърже.
Картър се засмя отново и на мен ми стана смешно от начина,по който се опитва да ме успокои. Усмихнах се, а той ме погледна и усмивката му стана още по-широка. Не изглеждаше като някой психопат похитител.
Изправих се, а Картър ме поведе към вратата. Намирах се в тъмен коридор. Беше дълъг и тесен. В края му имаше двойни врати. Щом ги отворихме ме лъхна миризма на вкусна, така жадувана храна. Стомахът ми изкъркори, а аз се свих от срам.
Картър се обърна към мен и се усмихна приятелски.
Тъмният коридор се превърна в луксозен хол с бели стени, голям диван и плазмен телевизор. На стената от лявата ми страна имаше голям прозорец, тръгващ от пода и стигащ до тавана. Пред него се намираше голяма маса, отрупана с храна. Лигите ми потекоха моментално.
Погледнах към Картър за позволение да отида. Той се усмихна мило и кимна.
Затичах се и едва спрях пред един стол, защото пода бе доста хлъзгав.
Започнах да си сипвам от всичко. Картър седеше на стола срещу мен и също пълнеше чинията си.
- Кати, знам, че вероятно се чудиш защо си тук... - каза притеснено той и започна да бута картофеното си пюре напред назад из чинията си.
Кимнах. Рязко загубих апетита си, но продължих да ям.
- Съжелявам, че стана така. Обещавам, че скоро ще се върнеш при приятелите си, въпреки че не разбирам как все още понасяш онзи глупак, Кийт.
Стъписах се. От къде знае за него?
- Кой си ти? - попитах предпазливо.
Картър въздъхна и остави приборите си.
- Бащата ни изка да се запознае с теб.
- Баща ни?! Какво имаш предвит?
Картър сякаш се сви.
- Аз съм брат на Кийт.
Моля?!?! Но те дори не си приличат! Боже, къде попаднах?!!?
- Знам какво си мислиш. - каза Картър. - Мислиш, че те лъжа, но моля те, повярвай ми, това е самата истина.
Може и да е прав. Нямах ни най- малка идея какво се случваше.
Телефонът му звънна и двамата подскочихме леко.
- Ало? - каза Картър.
...
- Добре, ще й кажа.
Картър затвори и ме погледна.
- Татко идва.
***
Тези две думи ме накараха да изтръпна. Какво ще стане сега?  - помислих си аз.
Седях на дивана и чаках загледана във вратата, която не бях забелязала на влизане. Чаках да се отвори с гръм и трясък и вътре да влезе нисък, пълен мъж, с костюм и коремче. Със слънчеви очила, оплешивяващ и придружаван от двама бодигарда. Имах наистина развинтена фантазия.
Естествено, не стана така.
Щом вратата се отвори, вътре влезе висок, строен мъж, по тениска, която очертаваше мускулите му. Нямаше бодигардове, слънчеви очила и определено си имаше доста коса. Кестенява и къдрава, точно като тази на Кийт. Очите му бяха абсолютно същите.
- Здравей, Катерина. - каза сполойно той.
- Здравейте, ъм...
- Г-н Райт.
Кимнах.
- Тук си, защото "скъпият" ми син никога не би ни запознал. - започна г-н Райт, описвайки въздушни кавички с ръце около думата скъп. - Той не ме харесва, но ти не бива да си правиш изводи за мен така бързо. Ще видиш, че ако не създаваш проблеми всичко ще е наред.
Изтръпнах при думите му. Да не създавам проблеми? Какво ще ми правят?
- Не се безпокой, скъпа. Нищо лошо няма да стане, просто когато се върнеш при Кийт, - баща му изплу името- ще си различна...
- Как така?
- Не задавай въпроси, които не ти влизат в работата, "невинна" курвичке.
Курвичка?! Моля?! Как се усмелява да ме нарича така?!!
Скочих на крака и му ударих силен шамар. Може да е по-стар от мен с 20 години, но няма да ме обижда!
Това мое действие бе голяма грешка. Както в единия момент се държеше за бузата, така в следващия момент ме държеше за косата и ме удряше ту в корема, ту в лицето.
Опитвах се да не издавам звуци и да се абстрахирам от болката, но бе наистина трудно.
Картър скочи и хвана баща си. При това свое начинание получи удар в носа, но поне го отдалечи от мен.
- Татко, спри!
Картър се бе подгодвил да ме защитава, ако баща му ме нападнеше отново. Но нямаше нужда. Той вече бе излязъл през вратата, от която бе дошъл.
Картър седна тежко на дивана, а аз до него.
- Благодаря. - казах едва чуто.
- Няма за какво, аз съжелявам. Не трябваше да става така. - момчето прекара ръка през косата си.
Стана ми жал за него. Не беше той виновен, че баща му е такъв задник.
Сложих ръка на рамото му и го потърках успокояващо.
- Не си виновен ти. Аз... не реагирах правилно и...
- Не, не, ти реагира съвсем правилно. Аз бих направил същото, че и по-лошо. - успокои ме Картър. - Хайде, ще те заведа в стаята ти.
Тръгнахме по едни стълби. По средата той спря, а аз бях заета да гледам назад към всекидневната и за малко да се блъсна в него.
- И, Кати, моля те, ако имаш нужда от нещо, каквото и да е, да поговориш с някой или, не дай си Боже, помощ, можеш да ме потърсиш. Нали? Обещай ми.
Помощ? О, схванах! Смята,че баща му ще ми направи нещо. Майко! Щом той се съмнява в собствения си баща, какво остава за мен!?
Кимнах.
Стигнахме до широк коридор. От двете ми страни имаше затворени врати. Спряхме пред третата врата в дясно. Картър я отвори и ме пусна да мина първа.
- Истински джентълмен! - пошегувах се аз. Не беше най-доброто време за шеги, но какво пък.
Картър се подсмихна и ми се поклони.
Стаята бе просторна, тапетите бяха небесносини. Имаше нарисувани големи облаци. В средата на стаята бе разположена голяма спална с две нощни шкафчета. От ляво се намираше голям прозорец с гледка към плажа. От дясно имаше голям трикрил гардероб. Срещу леглото бяха сложили бюро с настолен компютър и малка секция с телевизор. До него имаше друга врата.
Картър видя на къде гледам и каза:
- Банята ти.
- Моя, собствена?
Той кимна.
- В гардероба има дрехи.  Надявам се да ти станат.
Е, то остава и да ми стават! - помислих си.
Картър тръгна да излиза, но се сети нещо и се върна.
- Ако има нещо стаята ми е от дясната страна, точно до твоята. Лека нощ!
Лека нощ ли?! Погледнах към прозореца и чак сега осъзнах, че се е стъмнило. Усмихнах му се.
-Лека и на теб!
Реших да си пусна душ, но щом топлата вода докосна синините и раните, оставени от г-н Райт, очите ми се насълзиха и спрях водата.
Не смеех да се погледна в огледалото. Загърнах се с халата, закачен на вратата и отворих гардероба. Ахнах поради две причини.
Първо, дрехите бяха удивително красиви. Маркови. Никога няма да мога да си позволя такива!
И второ, бяха моя размер! Дори бельото!!!
Облякох една пижама с Тасманийския дявол, който се плези, и легнах. При допира на скалпа ми с меката възглавница едва се сдържах да не извикам. Спомних си как Райт ме дърпаше за косата.
Вдигнах възглавницата и се облегнах.
Компютърът попадна в полезрението ми и си помислих дали не мога да се свържа с някой, който да ми помогне. Отворих интернет браузъра и написах Facebook , но сайтът беше блокиран. Мамка му! Не знаех, че могат да правят така. Опитах и с други приложения за комуникация, но нищо не се получи.
Явно ще остана тук доста! Мамка му!!!
Но няма да се предам! Няма да се поддам на маниполациите им! Ще се съгласявам, но всъщност няма! Така ще се заблудят и ще ме пуснат, мислейки, че са ми промили мозъка! Да, ама не!!!
Усмихнах се при идеята за това.
Видимо по-спокойна легнах, като все още се облягах на таблата на леглото.
Известно време гледах звездите през прозореца. Не виждах светлините по улиците, защото, явно, бяхме на доста високо. Утре ще питам Картър. Той е единствения, на който мога да имам доверие. Поне така ми изглежда. Така мисля...
Унасях се в сън и не съм забелязала кога една фигура се промъкнала в стаята ми. Когато се приближи аз рязко се изправих, но тя се бе надвесила над мен и челата ни се удариха. Сякаш мозъкът ми щеше да изскочи от другата страна на главата. Фигурата се улюля и за малко да цопне по дупе на земята.
Аз се възползвах от това време и пуснах нощната лампа, която освети фигурата.
Това беше...
- Какво, по дяволите, правиш тук?! - попитах аз.