Омраза от пръв поглед

34 глава (финал)

Аз съм най-големия провал. Не можах да направя нищо. Не можах да задържа родителите си заедно. Не можах да спася любовта на живота си. Най-добрата ми приятелка не ми говори. Всъщност до ден днешен никой от приятелите ми не ми проговори. На погребението аз бях неадекватна. Знаех само, че повече няма да видя Кийт. Знаех и , че трябва да произнеса реч, но просто не можех да се отлепя от стола. Бях се свила и не смеех да помръдна.
Всички ме гледаха втренчено и си шушукаха нещо. Вероятно колко съм непочтителна и колко грубо е да не почета паметта на гаджето си. Но просто не можех.
Клери ме погледна за секунда, но в погледа и не се четеше съчувствие или ярост. Не. Погледът и бе безчувствен. Леден и неприветлив. Това ме накара да се стегна още повече. Не можех да ги понеса. Не можех да понеса гледката на родителите ми седнали в двата края на реда от столове. Не можех да понеса погледа на приятелите ми, които сега се опитваха да не поглеждат към мен. Почувствах се още по-нежелана там, заради приятеля ми, който лежеше в ковчег пред нас.
Зави ми се свят. Дробовете ми сякаш отказаха да поемат кислорода. Коленете ми омекнаха и аз реших, че трябва да се махна от там.
Минах покрай, Кийт като лекичко докоснах ръката му. Наведох се и поставих кратка целувка на вкочанените му устни.
- Нека тази целувка те отведе в Рая! - прошепнах задавено аз. - Обичам те!!
И избягах. Исках да стигна колкото се може по-далеч.
Тичах и не спирах. Видях как хората наскачаха от столовете си и се развикаха. Някои викаха името ми, а други сипеха обиди по мой адрес.
Стигнах до вкъщи и набързо събрах някоя и друга дреха в една раница и затръшнах вратата на апартамента.
Поех към неизвестността.
***
Кръстосвах улиците без да знам на къде отивам.
Без да се усетя бе станало тъмно.
Седнах пред един вход на жилищна сграда и се свих. Прегърнах раницата си и затворих очи. Опитах се да изключа чувствата, да избутам всички гадни мисли някъде назад, но, по дяволите, току-що бях изгубила най-добрата си приятелка и любовта си.
Сълзите напираха да излязат и аз не можех да се сдържам повече. Разплаках се с глас.
След миг усетих топла ръка на рамото си. Подскочих и отворих очи. Бях готова да стана и да ударя фигурата пред себе си, но се спрях.
- Хей, успокой се. - каза Сам. - Тук съм, за да ти помогна.
Той ми подаде ръка.
Дали да я поема? - беше въпроса, който се появи в ума ми.
Дали бях готова за промяна?
Не му мислих много, просто поех подадената ръка.
***
3 месеца по-късно
Вървях към магазина за цветя и подрънквах с ключовете си.
- Скъпа, ако искаш ще дойда с теб. - каза мило Сам.
- Не, няма нужда. - отговорих престорено аз.
Влязохме в магазина и аз избрах две червени рози. Любимите му.
Платих ги и излязох.
- Ще те чакам у дома. - усмихна се Сам.
- Добре. - аз също се усмихнах.
Той се наведе и ме целуна нежно. Любов струеше от очите му. Аз също го обичах, но не можех да отговоря с такава сила на чувствата му.
- Чао. - прошепнах.
- Чао. - отвърна той.
Закрачих надолу по улицата. Неусетно стигнах до вратите на гробището.
Спрях се и се огледах. Не се виждаше жива душа.
Продължих напред. През цялото време се оглеждах насам-натам. Търсех номера, но никъде бе го виж...
Ето го! Парцел 7а!
Видях го щом завих.
Вече се бе слегнал. До плочата бяха оставени свежи цветя. Някой бе идвал тук скоро.
Поставих розите върху пръстта и седнах върху сгънатите си колена.
Неусетно поставих ръка на корема си. Личеше си, че расте. Усмихнах се. Но усмивката бързо изчезна.
- Здравей, Кийт. - започнах аз. - Виж ме. Ще имам дете. Никога не съм вярвала, че ще стане, но ето ме сега. Когато те срещнах, знаех, че един ден ще държа малко човече, комбинация от мен и теб, но обстоятелствата се менят, нали?
Усмихнах се мрачно.
- Със Сам вече живеем заедно. А..аз наистина го обичам, но никога няма да те забравя. Ти беше моята единствена любов и още си. Винаги ще имаш място в сърцето ми.
Подсмръкнах.
- Ах, как искам да си тук, Кийт. Да ме прегърнеш, да ми кажеш, че всичко ще е наред, да ме наречеш Кити-Кат отново. Но ти можеше да си тук! Можеше, ако не беше такъв глупак. Да не си мислеше, че няма да разбера. Вечерта на сватбата ми. Майка ти дойде и ми съобщи, че е имало лек! Имало е! По дяволите, Кийт! Защо не ми каза?! Нима предпочете да ме оставиш сама?! Какво си си мислел? Ако ми беше казал, щях да направя всичко възможно, за да събера парите!!- виках с цяло гърло аз и ридаех. - Не е честно! Не е! Не е. Не е...
Покрих лицето си с ръце и заплаках по-силно.
Една топла ръка се появи на рамото ми.
Обърнах се рязко. И паднах назад.
- Клери... - прошепнах аз. Не вярвах на очите си.
- Да, Кат, тук съм. - каза тя и ме прегърна.
- Съжалявам... - казах аз.
- Стига, стига. Всичко е наред. - тя ме стисна по-силно.