Омраза от пръв поглед

5 Глава

Сабудих се от рязка болка в лявото рамо, същото, в което беше забит розовият бодил. Вечерта когато се прибрах обясних на мама как съм се спънала и съм паднала в един храст и тя ми помогна да извадя бодила и да се превържа.

Отворих очите си и видях, че дядо ми, бащата на татко, ме гледа очаквателно.

Много обичах дядо. Той беше най-готиният дядо на света. Само заради него се чуствах супер в семейството си.

Изправих се до седнало положение и казах:

- Добро утро, дядо.

- Добро утро. - каза и той.

- Има ли проблем? - разтърках сънено очи.

Имаше нещо странно в очите му. Обикновено имаше един закачлив, изпълнен с живот пламък. А, днес беше различно. Този живец просто го нямаше.

- Всичко е наред. Но...- той се изкашля - дойдох, за да ти кажа, че отивам в ... ъм... болница. За...ъм... операция на гръбнака.

Ококорих се. Как така? Не може! Не!!! Знаех за проблемите на дядо , но не очаквах да стане такова нещо.

- Кога?

- Трябваше да отида преди час, но исках да ги кажа лично. Всичко ще е наред.

Но това не ми беше достатъчно!

- Обещай ми, че ще се върнеш! - стараех се да не заплача. Ами ако не се върнеше! Не, Кат, не мисли такива неща!!

- Обещавам! - каза ми дядо и ме прегърна. Вдишах аромата му и си казахме "Довиждане".

Днес реших, че ще си изключа телефона и ще уча. Започнах с биология. Назубрих всичко за гъбите и тяхното устройство.

След около час реших да си почина и да хапна един шоколад.

Вече беше около три следобед. Знаех, че досадниците и най-добрата ми приятелка са на уроци по математика, затова си вкючих телефона. Веднага започна да пиука като луд. Едно, две...четири...осем пропуснати повиквания! Станаха 14!

Клери, Кийт и Иво бяха званяли общо 10 пъти, а другите четири бяха от мама. Леле! Мама! Ужас!

Веднага я набрах, а тя моментално отговори.

- Ало, мамо? Извинявай, че не вдигах просто исках да уча на спокойствие и...

- Не се притеснявай, но трябва да ти кажа нещо. - прекъсна ме мама.

- Добре, слушам...

- Кат, дядо ти... е починал. След операцията се появили усложнения и той... - мама не довхрши, а и аз не я слушах.

Затворих.

Не може да си е отишъл. Той ми обеща! Обеща, че ще се върне!

Плаках повече от час. После сякаш сълзите ми пресъхнаха и седнах на стола до прозореца. Седяла съм така до 21:24 когато мама се е прибрала.

На следващия ден не отидох на училище. Не чувах и не виждах. Просто седях там, до прозореца и тайно се надявах, че той ще се върне.

Повече от седмица не отидох на училище или поне на мен така ми се стори. Загубих представа за времето.

Погребението беше в сряда. Не знам как мина, аз... не внимавах много. Просто минах на бързо покрай ковчега с тялото на дядо и си тръгнах. Не можех да го гледам там, когато беше обещал...

На връщане към вкъщи се блъснах в някой. Кийт.

Не ми беше до него сега. По дяволите! Защо не се откаже!

- Хей, добре ли си? - попита той.

Щях да кажа"да", но не исках.

- Не, не  съм добре! - извиках през сълзи.- Не ми е до теб! Махай се!

Той обаче, не се махна. Преди да се усетя вече ме беше притиснал в прегръдката си. Не го отблъснах, защото бях уморена от битки с него, а и усетих онова чувство в стомаха,което усетих и на стълбите в събота. Беше приятно, но и странно.Той прошепна в ухото ми:

- Никога няма да те оставя. Дори да ме отблъскваш!