Магдалена
Магдалена казваше се
и щом с нея аз вървях
някак по-зелена ми се виждаше
току наболата трева.
По-приветливо изглеждаше небето
и една идея по-спокойно
ми се виждаше морето.
Вечно весела си беше
и с глава повдигната
само и единствено напред вървеше.
Черна беше нейната коса,
но това никак не се отнасяше
за нейната единствена душа.
Душа приветлива и златна,
такава що за приключения копнее,
и която подтикваше всеки човек
волно чудни песни да си пее.
А щом погледнеше те
с очите си прекрасни,
думите й винаги звучаха
някак все по-властни.
Нейните бяха по-различни
от думите на другите жени.
Някак нежни бяха,
искрени и точни.
Магдалена, казваше се
и щом с нея аз вървях
много по-цветен изглеждаше света.
По-приветливо изглеждаше небето
и една идея по-спокойно
ми се виждаше морето.
