Порочни Лъжи

1. Стела

- Стела!
Сърцето ми запрепуска. Нищо не ме изправяше на нокти така, както гласът на Мередит.
- Да? - Скрих тревогата си зад равнодушно изражение.
- Вярвам, че лично ще върнеш всичко в офиса. - Тя си облече палтото и преметна дамската си чанта през рамо. - Имам резервация за вечеря, която просто не мога да пропусна.
- Раз...
Тя изчезна през вратата.
- Разбира се, ще го направя.- довърших.

Фотографът спря работата си и повдигна вежди към мен. Свих изтощено рамене в отговор. Не бях първият асистент в списание, тормозен от тираничен шеф, нямаше и да съм последният.

Работата в списание едно време щеше да е сбъдната мечта за мен. Но след четири години, прекарани в ,,Си Си Стайл", позицията изгуби някогашния си блясък.

Когато приключих с разчистването на снимачната площадка, върнах нещата в офиса и тръгнах към къщи, челото ми лепнеше от пот, а мускулите ми сякаш щяха да се превърнат в желе.
Слънцето беше залязло преди половин час и уличните лампи хвърляха мъглява оранжева светлина върху заснежените тротоари.
В града беше обявена опасност от снежна буря, но се очакваше времето да се влоши едва по- късно вечерта. Освен това щях да се прибера по- бързо пеш, отколкото с метрото, което спираше нормалната си работи дори при минимален снеговалеж.

Човек би си помисли, че градът би следвало да е по- подготвен предвид ежегодните снеговалежи, но не. Не и  Вашингтон. Не биваше да гледам телефона си, докато вървя, особено в това време, но не можех да се стърпя. Отворих емайла, който бях получила по- рано този следобед, и се загледах в него с надеждата, че думите някак ще се преподредят и ще придобият смисъл, но това така и не се случи.

Зеленото смути което бях изпила на обяд, се разбонтува в стомаха ми.
,, Неудобство" , сякаш не вдигаха с двайсет процента цената на услугата в дом за възрастни хора. Сякаш от алчността на новото ръководство нямаше да пострадат човешки същества.
Вдишай, едно, две, три. Издишай, едно, две, три.
Опитах да оставя техниката на дишане да потуши надигащата се тревога. Матура на практика ме беше отгледала. Единственото тя бе винаги до мен, макар сега да не знаеше коя съм. Не можех да я прехвърля на друго място. ,,Грийнфилд" беше най- добрият център в целия район, а и се беше превърнала в неин дом.

Приятелите и семейството ми не знаеха, че плащах за грижите ѝ. Исках да си спестя неизбежните въпроси, които щяха да изникнат, ако има кажех. Само трябваше да измисля как да скрия по- високите си разходи. Може би щях да приемам повече предложения за партньорство или щях да предоговоря тарифите си за публикации в блога ми в Инстаграм. Предстоеше ми вечеря с ,,Делемонте" в Ню Йорк, което според мениджъра ми беше прослушване за позицията на посланик на марката. Ако аз ...