III. Break

1.4K 110 6
                                    

Хейли

Високо момиче стоеше на задната седалка до мен, придържайки ръцете ми зад гърба ми така, че не можех да мръдна нито сантиметър без да рискувам да счупя нещо в себе си.

На пръв поглед изглеждаше стройна, с чисто лице и кадифена кожа. Очите й бяха тъмни и съсредоточени върху пътя, по който се движехме. Не смееше да ме погледне и виждах как се колебаеше дали да каже нещо.
От предните места само шофьорското бе заето.
На него седеше момче. Косата му беше тъмно руса, а в огледалото за обратно виждане забелязах как ме гледа любопитно, но същевременно имаше някаква уплаха зад плътните му очи. Познавах го. Боже Мой, имах часове по математика с това момче.

Доколкото можех да видя през големите седалки, движехме се източно от града. Имах бледа представа какво се случваше.

Бях чувала за това, толкова много ми бе разказвано за ситуацията, в която се намирах, но въпреки това всяко полезно хрумване изчезна безследно от ума ми. Това бяха онези групировки, които бяха окопирали града ни, щата, държавата, континента и въобще целия свят. Щях да умра, бяха ме видели, връщаха се за мен. Бяха ме забелязали, най-вероятно бяха решили да ми оставят ден живот и сега се връщаха, за да довършат започнатото.

Нямах дори избор. Да опитам да се бия с тях? Трябваше да съм си изубила ума. Щяха набързо да ме убият. Да се опитам да избягам? Дори не можех да помръдна. Нямах никаква сила за съпротивление, едва стоях будна заради газа.

Мисълта, че това може да са последните ми мигове живот, ме накара да потреперя. Чувствах как тялото ми започва да се люлее леко и всичко това бе заради количеството адреналин в кръвта ми. Очите ми се затваряха, а аз полагах дяволски усилия да ги държа плътно отворени. Пътят, който едва виждах заради замъгленото си зрение и неудобната позиция, преминаваше от пуста магистрала към някакви странични завои.

Не знаех дали се движим със скорост, превишаваща лимита двойно, или вече наистина започвах да халюцинирам.Залитнах и гърба ми се удари в стъклото на една от вратите. Кокалчетата на китките ми изпукаха. Опитах се да сподавя тона си от болка, но просто не можах да издържа и изохках.

Момичето се обърна веднага към мен и сякаш стреснато пусна ръцете ми. С треперещи движения разтрих китките си, разглеждайки червените отпечатъци от пръсти.

Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017Where stories live. Discover now