Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017

XIV. Studuerit

Хейли

В тъмната част на денонощието се чувствах по-защитена отколкото сега, когато слънцето печеше в очите ми и сянките на дървета и къщи се преплитаха пред мен, докато бягах. Бях забравила какво е чувството на безтегловността, а и някак си тази психоза около Хидра и базата, и Хардин ме бе обзела напълно, та явно и това допринасяше. Времето и умората се бяха съюзили срещу мен и признавам, че дуото им си го биваше. Бяха минали само пет минути и двадесет и седем секунди, когато се намерих затаила дъх пред полицейското управление на Барели Хопкинс. Хвърлих трескав поглед към таймера, сякаш той бе някаква бомба, окачена за мен, която само чаках да избухне. След това погледнах към стъклените врати и моментално влязох вътре като ураган, спиращ се пред рецепцията. Старият Дакс не можа да повярва на очите си, а след като проговорих, и на ушите си.

- Къде е татко?

- Хейли, о, боже, това ти ли си?

- Къде е баща ми, Дакс?

- Той... Аз.., но, чакай, какво правиш тук? Нали, нали беше отвлечена? Той толкова ще се зарадва да те види, Хейли.

- Моля те, не ме бави, трябва спешно да намеря Чарли.

- Да, но... Добре, той е в офиса си, мисля.

Не чаках да каже нищо повече и хукнах надолу по коридора към синята врата в дъното. Ръката ми натисна дръжката надолу и аз отворих, пристъпвайки леко вътре. Когато видях сивкавата коса на баща ми и когато погледът му с чистите си сини очи срещна моя, цялата ми увереност изчезна на мига. Краката ми се разклатиха и пръстите на ръцете ми затрепериха от адреналина, който внезапно нахлу във вените ми.

- Татко - прошепнах, затичвайки се към него. Ръцете ми прегърнаха баща ми, стискайки го сякаш за последно. Усетих влажността в очите си и премигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Но Чарли не можеше да скрие своите чувства на изуменото му и преждевременно грейнало от радост лице.

- Хейли, Хейли, господи, това си ти, наистина си ти.

- Аз съм - казах, гледайки го съсредоточено, но в същото време едва си поемах въздух. - Слушай, татко, нямаме много време, трябва да вървим.

- Чакай, но къде?! Аз едва те видях и докоснах, къде да отиваме? Хейли, какво става?

- Татко, много е сложно, а и не мога да ти кажа. Моля те, нека да тръгваме.