Fool For You ✕Yoonseok✕

Four

Юнги  

Колко и странно да звучеше на някои хора, аз наистина обичах работата си.

Най вече защото именно благодарение на нея не ми се налагаше да общувам с гореспоменатите.

Мразех ли себеподобните си?

С цялото си сърце.

Е, имаше и малки изключения.

Наведох се леко напред и направих снимка на мостчето, хващайки и част от беседката към която водеше то. Беше започнала да пада мъгла, която придаваше на иначе едно от най посещаваните места в града враждебна призрачност.

Въздухът беше тежък и труден за дишане, и буквално се сварях под пролетното си яке. Но от опит знаех, че е лоша идея да го сваля. Дори и любител на леглата като мен, можеше да се умори от тях след седмично лежане с гореща кърпа на челото, заобиколен от колекция с разноцветни таблетки и разтворими прахчета с вкус на лайна.

Направих още няколко снимки на моста и прибрах фотоапарата в калъфа му. Щях да разгледам кадрите на лаптопа си. Само най добрите щяха да стигнат до редактора ми. Над мен небето започна да проблясва – главната причина да привърша толкова набързо. Поех по алеята която водеше към изхода в отлично настроение.

– Свърши ли си работата, момче? – провикна се нощният пазач, когато минах покрай бараката му. Беше си качил краката на бюрото, очите му залепени за малкото, портативно телевизорче.

– Да, сър- отговорих уважително. Не знаех кога пак ще ми се наложи да го помоля за достъп. През нощта парка беше забранен за посетители. – Благодаря ви отново.

– Няма за какво да ми благодариш – махна с ръка пазача. – Всяка нощ гоня разгонени тинейджъри. Ти поне попита преди да влезеш.

Не ми се понрави особено, че ме сравняват с "разгонен тинейджър" , но си прехапах езика. Промърморих довиждане и продължих по пътя си. Усетих първите капки по врата си и без колебание се пъхнах в първото такси, което чакаше на бутката.

– На къде да карам?

Казах адреса си и колата потегли. Потънах в изтърканите седалки, гледайки разсеяно през прозореца. Докато таксито спре пред къщи, вече валеше като изведро.

– Заповядайте – бутнах няколко смачкани банкноти в ръцете на шофьора. Уверих се, че калъфа на фотоапарата ми е покрит от якето и отворих вратата, подготвяйки се за спринт.

– Чакай! Рестото!

– Задръжте го.

Побягнах към входа, обувките ми цопайки в локвите. Миришеше на мокър цимент.

Разгледах отражението си в огледалото на асансьора. Чонгкук беше прав. Наистина имах ужасни кръгове под очите.

Още с отключването на входната врата, забелязах обувките на Техьонг в антрето.

Фък.

Дано да си бяха легнали.

Затворих зад себе си и автоматичната ключалка щракна. Събух се и тръгнах към кухнята.

Коремът ми къркореше.

В хола беше тъмно и ме заля вълна на облекчение.

Последното, което ми трябваше бе Техьонг да ме разпитва къде съм правил снимки.

Хлапето не беше лошо, но от безспирния поток на въпросите му ме хващаше мигрена.

Преминах през хола и влязох в кухнята, натискайки ключа за лампата.

Грешка.

Огромна грешка.

– Юнги! – възкликна Сокджин и побърза да се изправи на крака, очите му ококорени панирано. – Мислех че ще се прибереш по късно?!

– Очевидно – казах дрезгаво.

Техьонг ми се усмихна безсрамно. Дори и не си направи на труда да прикрие членът си.

– Видя нещо което ти харесва ли, хьонг?

Започнах да се съмнявам за съществуването на кармата.

– Те, за Бога, сложи си бельото – възкликна Джин. Не можех да не забележа, колко по подпухнали и червени бяха устните му от обикновено.

За мой ужас, слабините ми трепнаха с интерес.

Кога беше последния път в който ми бяха правили свирка?

Месец?

Два?

– Но Джии-

– Няма нужда – прекъснах Техьонг. – Прибирам се в стаята си. Но Джин?

Сокджин не посмя да ме погледне в очите и това ми донесе известна доза задоволство.

– Ако се чукате на масата не забравяй, че можеш да използваш само половината.