Fool For You ✕Yoonseok✕

Twenty Two

Когато излязох навън, Юнги се беше подпрял на отсрещната стена, разглеждайки нещо из фотоапарата си.

Опитах се да не обръщам внимание на това колко секси  беше контраста между русата му коса и черното, кожено яке.

– Хей ти! – извиках гневно. Знаех че в залата няма как да ме чуят заради силната музика.– Какво си мислиш, че правиш?

– Почти съм сигурен, че в акта ми за раждане не пише "Хей ти" – каза Юнги спокойно. Не поглеждаше към мен и това допълнително ме влудяваше. Сигурно си го връщаше за снощи. – А колкото до въпроса ти,  просто си върша работата.

– За толкова глупав ли ме мислиш? – кръстосах ръце пред гърдите си.

– Ще запазя отговора за себе си – Юнги прибра скъпарския си фотоапарат в калъфа му и го скъта в раницата си. 

– Не знам каква игра си мислиш, че играеш-

– Сериозно? - изсмя се Юнги мрачно и надигна глава. Тъмните му очи блестяха опасно. – Държиш се с мен като нищожество от първия ден в който ме срещна. Знам, че не съм от най лесните хора, но дори и аз не заслужавам подобно шибано отношение. Не мога да разбера дали просто се правиш на недостъпен или има и нещо друго, и това ме влудява. Затова Хоби, единственият, който играе игрички тук, си ти.

Погледите ни се срещнаха и за миг бях обзет от чувство за вина. Но този миг отмина бързо, заменен от познатия гняв на разочарованието.

И взех внезапно решение.

– Онзи ден в университета не беше първата ни среща – казах, отмествайки поглед. Очаквах Юнги да ме прекъсне, да зададе въпроси, но той не го направи и аз продължих. – Всъщност, за първи път те видях на един купон, няколко дни преди това – поех си дълбоко въздух, търсейки правилните думи. – Но тогава се държеше различно.

– Държал съм се различно? – повтори след мен Юнги. – Изобщо не си спомням.

Както и бях предположил.

Беше ме забравил.

Опитах се да преглътна новопоявилата се гърлото ми буца, но тя си остана там, задушавайки ме. Но вече бях започнал да говоря и не можех да се спра.

– Осъзнах, че си пиян в мига в който ме заговори, но въпреки това ми беше приятно да си приказваме. Неусетно започнахме и да си споделяме, и аз ти казах за неща, за които дори Намджун не знае. Боже, бях такъв глупак, но си помислих, че между нас има нещо специално.

В полезрението си забелязах как Юнги се помръдва, но не надигнах поглед. 

– Накрая на вечерта си разменихме номерата. Накара ме  да те обещая, че първото, което ще направя на другата сутрин ще е да ти пратя съобщение.

– Мамка му – каза Юнги. – Толкова съжалявам.

– Сякаш едно извинение може да промени нещо – засмях се горчиво.

– Така е, не може – Юнги пристъпи към мен и аз несъзнателно направих крачка назад. Очите ни се срещнаха. – Дай ми шанс да оправя нещата, Хоби. Обещавам ти, че този път ще е различно. 

Не знам колко време се гледахме така.

Искаше ми се да открия в себе си силата да го отрежа, тук и сега, и просто да забравя за него.

Но за разлика от Юнги, нещо не ми позволяваше да го направя.

– Окей – въздъхнах и Юнги се усмихна. Истинска усмивка, а не онази ироничната. – Кога свършва тренировката ти?

_______________

Да, малко по сериозно се получи от колкото го бях планирала, но трябва да има и такива глави, нали? хд И преди да си кажете, че драмата е свършила, не тя едва сега започва. Естествено, примесена с достатъчно голяма доза хумор, че да може да се преглътне xD