Когато се влюбиш

Единайсета глава

На сутринта се събудих благадарение на "дасадната" ми аларма. Изключих я. Ребека вече беше станала и сигурно правеше сутрешната си йога в някой парк. Реших, че ще потичам. Трябваше да се запиша отново на спорт. Може би плуване. Ходех много години на плуване, но от две не съм, а страшно ми липсваше. Както и да е. Щях да измисля нещо. Облякох спортен клин и къс топ, подходящ за тичане. Вързах косата си на опашка. Взех си телефона и слушалките си и се запътих към алеята, която беше близо до апартамента ни. Не исках да се атдалечавам прекалено, за да се върна бързо. Не исках от втория ден да закъснявам все пак.
Тичах няколко минути, спрях рязко и преминах към бързо ходене. Усетих нечие присъствие зад мен. Обърнах се. Усмихнах се приветливо.
-Бела, новата, нали? - отвърна на усмивката ми рошаво русо момче със зелени очи.
-Да, а ти беше...?
-Адам - здрависахме се.
-Е, Адам, бях "новата" първия ден, сега съм просто Бела.
-Съжалявам - отново ми показа красивата си усмивка. За разлика от Картър, който дори не си спомнях да съм го виждала да се усмивка през тези два дена.
-Няма проблем - кимнах му.
-Искаш ли да потичаме заедно? Впрочем, живея на десет минути от тук - посочи с глава наляво.
-Значи сме почти съседи - пляснах весело с ръце - И да, съгласна съм. Вече ще си имам и приятел за тичане.
-Става - затича напред - Изоставаш.
Изплезих му се и го настигнах набързо.
-А сега ти - извиках насреща му.
След двадесет минути решихме, че е време да се прибираме и се разбрахме да ходим заедно на училище. Беше толкова мило момче, личеше си. Обикновено "усещах" хората, знаех кога са искрени, но Картър беше различен, при него не ми се получавеше. Може би, затова толкова ме вълнуваше. Беше различен от останалите. Зад привидното му държание на "лошо" момче се криеше личност, която исках да опозная. Прибрах се, оправих се набързо и зачаках Адам на уреченето място. След като пристигна, тръгнахме към училище, опознавахме се чрез глупави въпроси от сорта на любим цвят и певец. Смеехме се. Беше забавно момче. Лесно разговоряхме, а не като с Картър. С него беше прекалено трудно. Имахме един час път пеша почти. Не бяха минали и десет минути, когато чух спиране на кола до нас.

*********
Гледна точка на Картър

Карах към училище, когато видях Бела. Беше с онзи глупак Адам.
Гневът в мен нарастваше с всяка секунда. Смееха се. Тя дори го прегърна почти.
Ударих по кормилото.
-По дяволите - вече не виждах от ярост. Не разсъждавах трезво. Спрях колата, а Бела погледна към мен и ме видя.
Слязох и закрещях към Адам. Дори не знаех какво се случваше, но вече бях налетял на Адам и го бях повалил на земята. Устата му леко кървеше. Усетих ръцете на Бела върху гърба ми. Чух плача и виковете й. Защо постъпвах така? Защото Бела приличаше на нея. Приличаше на Катерина. Носеше същата невинност и доброта. Прехвърлях стари чувства върху Бела.
-Картър, остави го - дърпаше тениската ми.
-Тръгваш с мен - извиках - Ако не искаш да му се случи нещо по-лошо от малко ступване!
-Няма да стане, ти не ме притежаваш! - Бела крещеше и плачеше. Сълзи мокреха красивото й лице. Помагаше на Адам да се изправи.
-Веднага - задърпах я към колата си.
-Съжалявам, Адам - молеше го за прошка.
-Не се тревожи за мен, Картър, ако й направиш нещо, не отговарям - чух го да казва, но нищо не му отговорих.
-Колана - предупредих я.
-Сега се загрижил за мен - бършеше още сълзите си.
-Изчука ли го? - попитах тихо.
-Какво? Що за идиот си ти? Що за болен мозък? Той ми е просто приятел, запознахме се днес и си направихме сутрешен джогинг, само това! - отново започна да ми крещи, но кога ли е спирала?
-А, значи си планирала тази вечер да спиш с него или другата седмица, за да не те помисли за лесна? - не спирах да я наранявам с думите си.
-Аз, никога! Все още не съм... - последните думи едва ги прошепна.
Спрях колата.
-Искаш да ми кажеш, че все още не си била с мъж, че си дествена ли? - не можех да повярвам.
Срамуваше се и плачеше тихо без да ме поглежда.
-Какъв нещастник съм, Бела, погледни ме - взех лицето й в ръце - Ще ми простиш ли? - допрях челото си в нейното.
-Картър, защо, аз не съм никоя в живота ти, защо го правиш? - Бела трепереше ли?
Само не това. Не исках да се страхува от мен.
-Защото изпитвам нещо специално към теб и няма да позволя някой да те отнеме от мен, разбираш ли? - слях устните ни в целувка. Боже, колко имах нужда точно от това.
-Излъгах - призна си тя - Че не си мой тип и че не помня нищо.
Усмихнах се нежно и поставих кичур коса зад ухото й.
-Нека да си дадем шанс, знам, че сме различни, но поне ми позволи да те виждам? - прехапах устни в очакване на отговора й.
Не знаех дали тя осъзнаваше колко я желаех и колко очевидно беше.
Бела ме погледна и за по-малко от 20 секунди се намести върху мен. Определено не очаквах такава реакция от нейна страна. Постави ръце около врата ми и ме целуна страстно. Така никой никога досега не ме беше целувал. Отпусна се в скута ми като продължавахме да задълбочаваме целувката. Бела надигна блузата ми. Ръцете й започнаха да шарят из полуголото ми тяло. Едва дишах.
-Да спрем дотук. Освен...
-Освен какво? - лицето й пламна от срам.
-Ако не си готова за следващата стъпка... - прошепнах в ухото й.
Тя кимна и седна на мястото си.
-Ти си виновна за това...
Улових, че гледа издутината на дънките ми.
-Не говори такива неща - обожавах начина, по който й действах.
Засмях се, а тя ме погледна и извъртя очи.
Един ден, скъпа, един ден...ще бъдеш само моя...