Когато се влюбиш

Тридесет и девета глава

Предписаха някакви лекарства на Картър.
-Трябва да се грижите за него, от това има нужда в момента - намигна ми лекарката, която го прегледа - Но тази вечер той остава тук за всеки случай. Коя от вас иска да остане?
-Върви, скъпа, да си починеш, сигурно си уморена. Аз ще остана - каза майка му.
-Предпочитам аз, моля те? - попитах.
Тя само кимна.
Чувствах се по някакъв начин длъжна да остана до него. Беше странно чувство. Чувство на дълг. Не разбирах защо, но вместо да си тръгна, аз реших отново да остана.
Влязох в стаята и седнах на диванчето до леглото му. Легнах и се опитах да не поглеждам към него, но не издържах на това напрежение и обърнах поглед към Картър, докато нагласях една малка възглавничка, за да ми е по-удобно. Загледах се как гърдите му се повдигаха бавно и почти незабележимо.
-Защо направи това? Не мога да ти простя, не искам отново да забравям - прошепнах повече на себе си от колкото на него.
Затворих очи и се замислих. Щях ли да успея да живея без него? Щях, но дали исках? Може би да, може би не. Решението ми оставаше все пак.
-Бела - чух гласа му тъкмо когато затварях очи, за да поспя.
-Тук съм - станах рязко.
-Може ли малко вода? - попита тихо.
-Ей сега - мразех слабостта си към него.
-Майка ми тук ли е?
-Заповядай - помогнах му да я изпие.
-Бела?
-Разбрахме се аз да остана. Една вечер ще си тук, за всеки случай.
Имаше треска, но лекарствата са започнали да действат.
-Благодаря. За всичко, което направи, за всичко, което си.
Хвана ръката ми.
-Заспивай, имаш нужда от почивка, нали? Ще се грижа за теб няколко дни в името на любовта, която имахме - иронизирах леко последната част от изречението си.
-Която имаме, имаме я, Бела. Аз все още те обичам. А ти мен?
-Казах ти. Няма значение вече - повдигнах рамене.
-За мен има - Картър настоя.
-Да, още те обичам и винаги ще е така, но не искам да бъда с теб повече, разбираш ли ме? - леко изкрещях.
-Повече няма да опитвам да си те върна, съжалявам - Картър се обърна на другата страна.
Може би бях прекалено жестока с двама ни в момента.
Легнах отново на диванчето, но се обърнах с гръб към него.
-Защо остана?
Не му отговорих веднага. Прекарахме една дълга минута в мълчание.
-Винаги ще ме е грижа за теб, Картър, затова останах.