Когато се влюбиш

Тридесет и шеста глава

*Гледна точка на Картър*

Събудих се. Явно съм бил заспал. Погледнах часа. Прочетох съобщението от майка ми, което гласеше, че ще е тук след около два часа, беше от преди час, което означаваше, че скоро ще е пристигнала.
Проспал съм целия ден.
Спомних си, когато съобщих на родителите си, че имам сериозна приятелка. Бяха щастливи. Особено майка ми. А сега бях напът да загубя Бела. Нямах намерение да я лъжа, а когато чуеше истината, щеше да ме остави. И с право.
Изправих се, а тъкмо тогава влезе тя. Лицето й беше подуто от плач, а очите й зачервени.
-Бела? - тръгнах към нея.
-Стой далеч от мен, не ме докосвай - развика се.
-Бела, моля те, какво се е случило? - тя плачеше отчаяно, а аз знаех, че тя знае.
-Как можа да ми го причиниш? - подаде ми телефона си и видях снимка, на която спя в леглото, а Мел ме целува.
-Това ли беше важното пътуване? Това ли? Не можеше да бъдеш само с мен, тогава защо искаше да се преместя тук? Защо? За да ме нараниш по този начин ли? - понечих да я придърпам в себе си, но тя ме спря рязко - Не ме докосвай.
-Исках да ти кажа. Щях. Утре. Изслушай ме, тя ми сложи нещо в питието.
-Защо си се срещал изобщо с нея. Щом си се съгласил на тази среща, значи си знаел, че може нещата да стигнат дотам.
Излезе.
-Не знаех, Бела, просто постъпих глупаво - прошепнах.
Чух как се свлича от другата страна на вратата. Направих същото. Две сълзи се спуснаха по лицето ми.
Но откъде Мел знае телефона на Бела? От моя. Проверила е, когато съм заспал най-вероятно. Така или иначе не помня почти нищо. Представях си Бела. Мислех, че е тя.
-Боже, мислех, че си ти - шепнех.
Чувах я как плаче.
Станах и отворих вратата.
-Майка ти идва, след около петнадесет минути ще е тук. Днес ще остана, но утре си тръгвам. Връщам се при Ребека.
-Нямам право да те спирам, но моля те - приближих се до нея.
-Когато я чукаше, тогава да беше мислил - изкрещя и избърса сълзите си.
-Имам нужда от теб, Бела - признах си.
-Не искам да те виждам, Картър, не знаех, че е възможно да намразиш толкова бързо човека, който толкова си обичал. Бях готова да умра за теб. Буквално. А ти? Ти какво направи? Излъга ме и спа с друга. И най-нахално твърдиш, че ме обичаш и имаш нужда от мен! Как е възможно това? - остави чиниите, които подреждаше и ме погледна студено и каза всичко това с равен тон.
-Не ти не можеш да ме мразиш - приближих се към нея.
-Не мога? Така ли мислиш?
-Да - поставих ръце около лицето й.
-Прав си, не те мразя.
Отдъхнах си.
-Ненавиждам те, от дъното на душата си те ненавиждам - каза още по-студено и махна ръцете ми от лицето й. Подмина ме. Оставих на тялото си да падне на колене. Не можех да осъзная какво се случваше...