Не само розите имат бодли

Толкова ли беше болезнено?

Стигнахме у нас, след неловкота тишина, която беше сред нас в последните минути. Бутнах вратата, за да се отвори с крак и веднага се насочих към аптечката в кухнята.Разбутах всичко докато намеря всичко нужно, и тръгнах към хола, където седеше моя "гост".

-Свали си тениската. -казах набързо докато напоявах памука със риванол.

-По принцип,бих казал нещо перверзно, но сега май не е момента... -засмя се и свали тениската си

-Мислеше да кажеш някой от коментарите ти, докато кръвта ти капе по дивана ми? -и допрях памука до кожата му, като натиснах, а той леко изпъшка

-Може ли малко по-внимателно?! -каза,а аз отново натиснах нарочно

-А може ли да млъкнеш и да се стегнеш без да се правиш на 3 годишен?! -казах без да го поглеждам, докато почиствах дълбоката му рана и от време на време се рязсейвах от плочките му, които сега бяха червени от кръвта му.

-Можех, ако ти не го правеше нарочно.. -изсъска злобно, докато отблъсна ръката ми

-Оплачеш ли се още веднъж, ще се откажа и просто ще те разкарам от къщата ми.А и в момента трябва да ми благодариш, че въобще ти помагам,а не да се оплакваш,като 3 годишен задник! - казах ядосано, и го стрелнах с поглед

-Съжалявам.. -след като го каза,единствения звук в къщата беше този от оставянето на иглата върху стъклената маса и тежкото му дишане

-Готова съм.. -оставих всичко на страна и се изправих, а той само въздъхна и зарови главата си в възглавницата

-Толкова ли беше болезнено? - и се засмях на редакцията му

Гледна точка на Хари:

Мъчителното не беше, изтърпяването на болката, а мълчанието и неловката тишина между нас. Тя ме убиваше със всяка секунда. Със всяка секунда, в която Кристин беше толкова близо до мен, но далеч психически.Със всяка секунда, която губехме в мълчание, вместо тя да се намира в ръцете ми, въпреки че не заслужавам това..

Когато чух тихия ѝ глас да казва, че е готова, въздъхнах и зарових главата си между възглавниците, за да усетя нейния парфюм да навлиза в ноздрите ми.Това да усетя мирисът и отново,да усещам присъствието ѝ толкова близо до мен, физически,да чувам гласа ѝ или дори това как произнася името ми отново беше,като един хубав кошмар за мен, защото знаех че това е може би последният път,в който ще чуствам това с някой,изобщо.Не си го представям с друга.Да я докосвам,като знам че моето момиче е някъде тук.Да я прегръщам,като знам,че сега можех да държа крехкото тяло на Кристин.Но и да можех,няма как това да се случи, защото тя беше моя последен влак, моя последен шанс да бъда обичан с цялото сърце на някой,и аз да отдам своето на някого.Тя беше моя единствен останал шанс да бъда щастлив.Беше.Защото аз го пропуснах и никога няма да го върна.Защото тя никога няма да ми прости,и аз никога няма да простя на себе си.