Не само розите имат бодли

Татуировки и верижки

Гледна точка на Кристин :

Чу се шум от чупене на прозорец близко до мен. Може би дори на същият етаж. Тежки стъпки скочиха през него право към земята, на която падна.
Сянката на стената изчезна, но знаех, че беше мъжка със сигурност, защото ми се видя висока и едра.

Тялото ми се беше вцепенило и не можех да го помръдна от страха, който бе парализирал всичко в мен.
Сърцето ми биеше силно, а лицето ми пребледняло. Имах чувството, че дори кръвта в тялото ми е спряла да се движи.

Преди дори да мигна звука на гуми углоши пространството и този човек си бе отишъл.
Докато аз бавно се сгромолясвах ,заради най-големият си враг.

Страха.

Защото страха е в корена на всичко.

Свлякох се бавно по стената, а пуснатата ми кестенява коса влизаше в очите ми.
А те? – подпухнали и пълни със сълзи. Кърваво червени, от които можеше да се види какво ми причинява страха.

Оглеждах всеки кът от унищожената стая, а това бе само началото, защото все още не бях видяла всичко.

Треперещите ми пръсти се опитваха да наберат номерът му.

—Вече съм тръгнал, скъпа. Идвам си -каза спокойният глас на Хари, който не осъзнаваше какво ще види.

—Х-хари? -изплаках аз на слушалката.

—Кристин, плачеш ли? -стреснато ми отвърна и усетих как гласа му стана сериозен.

—И-имаше н-някого тук. Къщ-щата т-тя... - запекнах аз дума след дума опитвайки да си поема въздух.

—Дай ми секунда и съм при теб, Кристин! Моля те, успокой се, скъпа! Всичко ще се оправи.

—Н-не ми затваряй, м-моля те -помолих се и облегнах главата си на стената.

— Тук съм - успокои ме той ,а гласът му трепереше.

Докато слушах шума от колата му по телефона разбрах, че наистина ще е тук след минути, защото едва ли караше с по малко от 150 км/ч.

Все още бях във същата позиция - на кълбо опряла главата си върху коленете. Стискайки очите си в опит да задържа напиращите си сълзи. Усещах ,че кожата ми е настръхнала от студа. Тук си бяхме в гората буквално и постоянно беше хладно, дори когато в града беше топло, което не беше много често срещано. Потникът, който бях облякла не беше особено дълъг и кръста ми беше гол...явно ще се разболея, а точно сега това ще е последното ,от което имам нужда. Имах чуството, че от колко съм скована нямаше да мога да помръдна от мястото си.