Мирисът На Дома

559 30 13
                                    

Италия, Милано, 21.05.18, 11:36 ч.
Гледна точка на Маркъс :

Силно почуках на вратата пред мен.
Тя беше същата, каквато я помнех от преди години - внушителна, здрава и в тъмно кафяв цвят.
Вратата се отвори и щом човекът ни забеляза веднага се опита да я затвори.

Но не го и виня. Той я затвори преди много време за нас.
Или по-скоро за мен.

Сложих крака си преди да я затръшне и се усмихнах самодоволно.
Хванах ръката на сестра си и прекрачихме прага на къщата. Мирисът на босилек и доматен сок задушаваше къщата и се усещаш още от влизането. Това беше мирисът на дома.

Нищо тук не се беше променило. Същите мебели от здраво боядисано дърво и стерилен вид. Всичко беше подредено до милиметър и всеки цвят блещеше до чистота. Все пак той е като някой маняк чистофелник.

-Разкарай се от къщата ми веднага, преди да съм изритал задника ти сам! - изкрещя той в лицето ми натъртвайки на това да излеза само аз.

-Така ли посрещате гостите си в Италия, Анди? Помня ви малко по-гостоприемни, но спокойно покрай лондончаните свикнах - казах с малка усмивка и се наместих на дивана качвайки краката си на стъклената маса.

Ана гледаше Анди с мек поглед, а тъжните й очи можеше да се забележат от километри и точно затова спрях. Спрях да нападам брат си.

-Какво правите тук? - попита Анди вгледан във вече насълзените очи на сестра ни.

Може би чак тогава се вгледах в това колко променен е Анди. Русата му коса е потъмняла и е станала по-къдрава. Очите му са станали тъмно сиви, диви, нямаше я детската искрица. А тялото му стоеше стегнато и право държейки гарда си високо.

-В Лондон.. Имахме известни проблеми. Много е дълго и сложно, и ти трябва да знаеш само това, че Маркъс е издирван, а аз меко казано се водя търсена от полицията, която чакаше само да изляза от болницата и затова Маркъс реши, че най-лесно ще е да заминем- обясни му Ана, а на последната дума добави иронията, която така обичаше. Докато аз седях вгледан в отражението си от масата.

-Защо по дяволите си била в болница!?

-Ами.. Маркъс ме застреля - след, като каза това известно време никой не говореше. Анди се опитваше да усмисли колко абсурдно звучеше това, но колкото и да се пре-

Не само розите имат бодли Where stories live. Discover now