You can't break a broken heart { boy x boy }

014

-  Е, Джесика чух, че баща ти е купил нова имот край морето. - господин Чой отряза малък къс от филето от сьомга и го постави в устата си, не забравяйки да изтрие несъществуваща мазнина от устните си. - Трябваше да ми се обади. Моят агент е много добър.
　
　-  Знаете какъв е баща ми, винаги действа преди да мисли. - засмя се Джесика, отпивайки от чашата си с вино.
　
　- Да, но въпреки това е толкова добър бизнесмен. Постиженията му са достойни за уважение. - усмихна и се господин Чой и Джинки отказа да ревнува от момичето срещу него. Какво като бащата на Мино не го харесваше? Бе преживял и по-лоши неща. Все някак щеше да го преглътне.
　
　- Добре ли си? - попита Мино загрижено, навеждайки се към него.Бе седнал на стола до него, въпреки протестите на баща му, че е ще е по удачно да седне до ‘дамата си’ Джесика. . - Изглеждаш малко пребледнял.
　
　- Всичко е наред. - усмихна му се успокоително Джинки.
　
　- Щом казваш. - каза неубедено Мино, отдръпвайки се от личното му пространство.
　
　- Джинки. - обърна се изведнъж към него На Ън, която се падаше точно срещу него, за голямо негово облекчение. Не знаеше как ще издържи да гледа самодоволното лице на Джесика срещу себе си цяла вечер. - Живееш заедно с леля си, нали?
　
　Джинки се изчерви, когато вниманието на всички се насочи към него.
　
　- Да. - отговори просто, хапката в устата му придобивайки вкус на тебешир.
　
　- А родителите ти? - попита господин Чой и Джинки можеше да се закълне, че под невинния въпрос се криеше нещо друго.
　
　- Починаха при катастрофа. - отговори сухо Джинки, опитвайки се да запази лицето си лишено от емоции.
　
　- Това е ужасно. - възкликът На Ън, покривайки с ръка устата си. - Толкова съжалявам, Джинки.
　
　- Няма защо. - поклати глава Джинки, усещайки как неволно Мино накланя към него, вероятно усетил бурята от чувства, която върлуваше в него. - Беше отдавна.
　
　- И сега живееш при леля си, нали така? - каза господин Чой, изглеждайки ни най-малко смутен, че е подхванал деликатна тема. - Сигурно не ти е лесно.
　
　- Какво имате предвид? - намръщи се Джинки.
　
　- Да пораснеш без родители. Едно момче има нужда от бащина десница за да може да стане мъж. - каза многозначително бащата на Мино, отпивайки нова глътка от питието си. - А и изведнъж си се озовал в среда различна от твоята. Доколкото знам родителите не са били... да кажем заможни?
　
　- Татко! - извика гневно Мино, изправяйки се на мястото си. - Какво си мислиш, че правиш?!
　
　- Мино, успокой се, моля те. - На Ън гледаше умолително сина си, но той не и обърна внимание, черните му втренчени в тези на баща му.
　
　Джинки бе навел глава надолу, стискайки треперещите си пръсти в скута, опитвайки се да диша дълбоко. Мислеше си, че е подготвен за всичко, но господин Чой  знаеше как да играе мръсно. Мино беше прав.
　
　- Не виждам за какво е цялата тази врява. - махна с ръка Джесика, на лицето й изписана досада. - Господин Чой просто каза истината.
　
　- Ти не се меси! - изрева Мино, блъскайки по масата с юмрук. - Изобщо не трябваше да бъдеш тук. Мислиш се за много важна, но татко те използва като пионка, която ще захвърли, когато вече не си му нужна.
　
　
　- Достатъчно! - бащата на Мино се изправи, стоманени очи блестейки от едва прикрит гняв. - Стига вече с този театър! Да не мислиш, че просто ще приема някакъв непознат в семейството? Той може и да е сродната ти душа, но това не означава, че трябва да му посветиш живота си!
　
　- А какво означава, татко? - попита Мино тихо, опасно.
　
　- Отворите си очите, синко. - започна господин Чой и Джинки надигна очи точно на време, за да види как по тялото на Мино премина тръпка при тази дума. - ‘Сиянието на сродните души’ е задънена улица, не нов път. Ожени се за Джесика и скрий Джинки някъде. Не е нужно да проваляш живота си заради някой като него.
　
　Оню стисна устни от очите тълкувайки се сълза след сълза. ‘Някой като него’… Защо от тези думи болеше толкова много. Джинки си знаеше, че не е на нивото на сродната си душа и едно коварно гласче в главата му не спираше да му повтаря, че трябва да е готов за деня, в който Мино ще реши същото. Погледа му се плъзна към Джесика, която си стоеше хрисима, съвършена картинка на една млада госпожица от висшето общество. Макар да бе наясно с това, че беше далеч от истинският й образ, Джинки знае също, че тя може да даде на Мино нещо, което той никога нямаше да може, а именно дете.
　
　Усети погледа на Мино върху себе си и притеглен като магнит, той се обърна към него, двамата заключвайки очи, комуникирайки без думи.
　
　- Ние си тръгваме. - каза Мино по-спокойно, хващайки Джинки нежно за лакътя и издърпвайки го на крака. - Благодаря за вечерята, майко. Кажи на Йодждун, че ще го взема в петък.
　
　- Мино! Не чу ли това, което ти казах? - прогърмя гласа на баща му. - Ако си тръгнеш сега, не си и помисляй да прекрачиш прага на този дом!
　
　- Ри Уонг! - извика ужасено На Ън името на съпруга, сърцето й свивайки се мъчително.
　
　- Чух те, татко. - Мино изплю думата така сякаш горчеше в устата му. - И ми се струва много забавен факта, че си толкова загрижен за мен.Интересно, къде беше през всички тези години, в които прислужниците бяха единствените хора, които ми правеха компания в къщата. Можеш да си мислиш, че си велик, но истината е, че парите не те правят по-добър човек. Джинки ми помогна да го разбера. И ако трябва да избирам между теб и него, той ще избера сродната си душа. От тази вечер нататък вече нямаш син, точно както аз никога не съм имал баща. Съжалявам, но и Джесика трябва да си намери друг богат кандидат. Едва ли ще й е толкова трудно.
　
　След тези, игнорирайки плача на майка си, Мино излезе от столовата, влачейки стъписания Джинки след себе си, докато не излязоха от къщата, запътвайки се към паркираното ауди встрани. Мино не пророни и дума, мълчаливо, изкарвайки ключовете от джобовете си и натискайки бутона, страничните лампички на колата светвайки веднъж. Мино отвори предната врата и набута Джинки вътре блъскайки я затворена обратно. Мина от другата страна и се качи на шофьорското място, вкарвайки ключа в стартера, потегляйки с мръсна газ, което накара Джинки да побърза да си сложи колана, успявайки да го закопчее едва след третия опит.
　
　Едва след пет минути осъзна че си е забравил горнището.
　
　Подозираше, че ще трябва да го преживее някак си.
　
　- Вече ще живееш при мен. - каза изведнъж Мино, когато бяха спрели на едно кръстовище, без да го поглежда. - Отиваме да вземем нещата ти още сега.
　
　- Но-
　
　- Искам да ме чуеш, Джинки. - прекъсна го безцеремонно Мино, колата потегляйки след като зеленото светна. - Баща ми няма да остави нещата така. Затова трябва да си винаги до мен, за да мога да те предпазя. Не знаеш на какво е способен, когато нещо не стане както той го иска. Не искам да и узнаваш. Не приемам никакви възражения. Отиваме за багажа ти и точка по въпроса.
　
　Оню не каза, обръщайки главата си към прозореца.
　
　Дали нямаше да е по-добре, ако беше отказал поканата за вечеря.
　
　***
　
　Пет часа по-късно, Джинки се въртеше под завивките на леглото в гостната,на Мино, сменяйки лявата и дясната страна през пет минути, без особено успех. Сънят просто не идваше. Целият му багаж се беше събрал в един куфар, но това дори не го депресираше. Раницата му, с няколко изкарани учебника и тетрадки стояха на малката масичка до прозореца. Мино беше споменал нещо за ново бюро и лаптоп, но Джинки се направи, че не чува, чувствайки се неловко при мисълта, че баскетболиста ще харчи още пари за него.
　
　Леля му бе приела новината за внезапното преместване много по спокойно от колкото беше очаквал Джинки. Мино не и каза истинската причина, измисляйки си нещо за ‘сиянието на сродните души’ и как раздялата е все по-трудна и как ще й бъде наистина благодарен, ако позволи Джинки да остане при него за месец, два. Естествено, леля на Джинки се съгласи веднага, стигайки до там, че дори му помогне да си събере дрехите от гардероба. Изпрати ги до колата, питайки го поне сто пъти дали не искат да хапнат нещо, преди да тръгнат. И двамата отказаха, въздишайки облекчено, когато къщата остана зад тях.
　
　- Наистина е страшно каква сила имат парите... - промърмори Джинки, играейки си с пръстите. Нещата се развиваха твърде бързо.
　
　- Каза ли нещо? - попита разсеяно Мино, въртейки волана с една ръка. Изглеждаше странно далечен и недостижим, дори и толкова близко.
　
　- Не, нищо. - поклати глава Джинки, усмихвайки се вяло.
　
　Мино му хвърли съмнителен поглед, но не го попита отново, карайки малко по-бързо от колкото от колкото бе необходим в градска среда. Така и мина останала част от вечерта в тегнащо мълчание и скришни погледи.
　
　След още десет минути безплодно въртене в огромното легло Джинки се отказа, отмятайки завивките. Не искаше да бъде сам. Реши, че очилата няма да му трябват и ги заряза на нощното шкафче.
　
　Прибяга бос през стаята, отваряйки вратата внимателно. В коридора цареше тъмнина, но слава Богу апартамента не беше толкова голям и той тръгна уверено към последната стая в коридора. Почука тихо и се ослуша за отговор, но такъв не последва. Стискайки решително устните си, Джинки натисна бравата смело, отваряйки вратата към спалнята на Мино.През прозореца нахлуваха лунни лъчи и благодарение на тази естествена светлина, Джинки успя да различи фигурата на сродната си душа в средата на двойното легло, другото момче очевидно заспало.
　
　- Сега или никога... - промърмори си Джинки и се вмъкна вътре, затваряйки след себе си.
　
　Трябваха му точно четири стъпки, за да стигне до леглото, избирайки си лявата страна. Надигна завивката и ръката му увисна във въздуха с нея, очаквайки Мино да се събуди, но къде ти. Седна на леглото и то дори не изскърца. Облекчен, Джинки пъхна краката си под завивката, намествайки се на свободната възглавница и обръщайки се към Мино, чието спокойно, отпуснато лице го караше да изглежда много по-млад от истинските му години.
　
　Не посмя да се приближи по близо, но и това му достатъчно. Пъхна ръка под лицето си и намести, тялото му отпускайки се.
　
　- Колко дръзко от твоя страна. - каза изведнъж Мино, все още със захлупени клепачи, но устните му извивайки се в усмивка. - Не мислех, че си такова момче, Джинки.
　
　- Ти си буден? - възкликна Джинки, лицето му пламвайки, този малък факт слава Богу скрит в полутъмнината на лунната нощ.
　
　Мино отвори очи и рязко се надигна от мястото си, с едно светкавично движение озовавайки се върху Джинки, ръцете му подпрени от двете му страни на възглавницата му. Устата на Джинки се отваряше и затваряше като риба на сухо, и се Мино възползва от това, за да притисне своите сухи устни върху меките и податливите на сродната му душа, открадвайки дъха му успешно.
　
　Нежната целувка не прерасна в нещо повече и Мино надигна главата, впервайки черните си очи в тези на Джинки.
　
　- Мястото ти не е в онази стая, а тук. - прошепна той, ясен звук в тишината, която ги обгръщаше. - Обещавам, няма да направя нищо, което не искаш. Искам лицето ти е да е първото нещо, което виждам сутрин.
　
　Джинки се усмихна.
　
　- Щом обещаваш, няма как да откажа, нали? И кой да предположи, че можеш да бъдеш такъв романтик, Мино?
　
　Мино го целуна още веднъж и се намести на една страна, привличайки Джинки към себе си и заравяйки лицето си в косите му.
　
　- Няма да позволя на никой да те нарани. - обеща той, гласа му пълен с емоции. - Не знаеш какво означаваш за мен.
　
　- Напротив. - възрази Джинки, плъзгайки ръката си по гърба на Мино.
　
　Двете момчета не проговориха повече, но и в онзи момент, нямаше нужда от думи. Скоро се унесоха, дори и на сън не се пускайки един друг.
　
　
　***
　- Това е глупаво! Защо трябва да го пазим в тайна.
　
　- Единственото глупаво нещо тук си ти и ако обичаш млъкни, трябва да помисля.
　
　- Това беше обида, нали?
　
　- Не, комплимент.
　
　- Иронията ти не спира да топли сърцето ми.
　
　- Това, което би стоплило моето е гледка на посиненото ти око.
　
　Джонгхюн отстъпи крачка назад, инстинкт, който бе развил с години, в които трябваше да дебне за знаци, че Кий ще започне да излиза гнева си върху него, но после се сети нещо и на лицето му изникна усмивка толкова широка, че заплашваше да сцепи лицето му на две.
　
　- Вече не можеш да ме удряш. - каза той щастливо, пъхайки ръка в джоба на дънките си.
　
　- Препоръчвам ти да не си играеш с търпението ми. - изграчи Кий, спирайки се да, за да направи път на една възрастна учителка. Бяха закъснели за първия час с 15 минути.
　
　- Не, сериозно. Не можеше да ме удряш защото-Мхг!
　
　Очите на Джонг се кръстосаха, прикривайки с ръка пострадалите си мъжествени атрибути, изпитвайки подличко злорадство от факта, че на лицето на Кий имаше копие на неговото изображение в момента.
　
　- Мамка му... - изпъшка дивата, подпирайки се на шкафчета наредени на стената. Групичка от четири момиче облечени в спорни екипи ги заобиколиха, сочейки ги и избухвайки в кикот, и Кий им изпрати злобен поглед, който можеше и да има по голям резултат, ако очите му не бяха насълзени. - Сега трябва да намеря нов начин да те тормозя.
　
　- Мисля, че ще оцеля и без тормоз, премного благодаря... - изскимтя жално Джонг, с облекчение осъзнавайки, че болката намалява до глухо туптене в слабините му.
　
　- Сродната ми душа е пълен идиот, толкова ли ме мразиш Господи? - изплака Кий, поглеждайки нагоре обвинително. Май беше време за смяна на вярата. Чул бе, че будизма не бил толкова лош.