My CEO HUSBAND:฿ⱤɆ₳₭ł₦₲ ł₵Ɇ

15.

Юнги затвори телефонът, вече нямаше защо да сдържам сълзите си. Той ме погледна.

- Сега след като решихме семейните проблеми, можем да продължим с въпросите към вас госпожо Ким. А като гледам не са малко.

Не знам колко време прекарах там с него отговаряйки на тези безсмислени и болезнени въпроси, но имах чувството, че е цяла вечност...когато..

- Много добре. Благодаря ви за съдействието в крайна сметка. Сега можете да си починете. Ще ви отведа до стая ви.

Нима значи все пак съм в тази къща...не искам да го вярвам...не искам...не искам да бъда тук...

- Юнги моля те. Пусне ме да си вървя вкъщи. На десетки километри от дома и семейството си съм...защо ми го причиняваш?

- Съжалявам, госпожо Ким, но такива са заповедите му и аз ги изпълняваме стриктно. Моля. Елате с мен до стаята ви, за да си починете. Пък и все пак казахте на сина си, че ще се приберете чак утре сутрин.

Трябваше да приема. Никой не ме чуваше...
Отпуснах се на стола в знам на примирие с нещата и Юнги започна да разкопчава ръцете и краката ми от столът.
След което се изправих на крака, но бързо осъзнах че не ме държат от толкова адреналин. Бях Капнала...

- Полека! Държа ви. Насам.

Юнги ме хвана за подкрепа докато вървя и се запътихме на някъде. Скоро се качихме на втория етаж. Лошите ми спомени започнаха да се връщат все повече с всяко изминато стъпало нагоре. Накрая отвори врата на една стая и ме постави да легна на леглото в нея. Бях твърде изтощена за да обърна внимание в чия или в каква стая се намирах специално в този момент.