My CEO HUSBAND:฿ⱤɆ₳₭ł₦₲ ł₵Ɇ

87.

- Е добре...само внимавай вече повече. Не искам да страдаш заради някои хора, ясно?

Поклатих глава, Намджун ме прегърна за малко, след което се върнахме обратно при Джимин във всекидневната.

Дадох бисквитките на Джимин, след което той тръгна бързо. Странно...не очаквах да излети така бързо през вратата...но пък и го разбирам. Все пак той избяга от вкъщи въпреки че не биваше само за да говори с мен..

Скоро се захванахме отново по задачите си всеки както преди.
Намджун тръгна за работа, а аз отидох на пазар с Юнги. Докато пътувахме и също в магазинът забелязах обаче нещо, докато Юнги буташе количката между щандовете и избирах продуктите.

- Защо се усмихваш така?

- Не се усмихвам.

- Добре, щом казваш.
Завъртях очи.
- След срещата ми днес с Джимини не си спрял да се усмихваш без причина.

- Така ти се струва. А! Я виж. Трябва да вземем нов кетчуп!

Юнги бързи смени темата и избяга напред да вземе кетчуп. Въздишка..какво се е случва тук...държи се тъпо и иска да вярва, че ме забелязвам тази рязка промяна в държанието му.

Прибрахме се скоро вкъщи след час пазаруване.

- Най-сетне у дома.

- Ти върви вътре направо, аз ще прибера покупките.

- И да те оставя сам да ги носиш? Как пък не!

- Заповед на Намджун е. Няма да си рискувам работата заради твоето желание да ми помогнеш. Пък и си дай почивка на организма. Това че излизаш за пръв път от цели два дни не означава да се опитваш да наваксваш изгубеното време. Още не си се възстановила, така че трябва да се пазиш.

- Хъмп. Хубаво....

Прибрах се вътре и продължих да работя над работата си на лаптопа.

╭┉┉┅┄┈•◦ೋ•◦❥•◦ೋ
      Гледна•Юнги     
•◦ೋ•◦❥•◦ೋ•┈┄┄┅┉┉╯

Минаха няколко дни. Джимин вече трябва да си е тръгнал обратно, но думите ми не могат да напуснат неспокойното ми съзнание.

"Пазиш номерът ми все още нали?
- А..да защо?...
- Можеш да ми звъннеш някой път"

Идиот....какво си мислеше. Та ти дори в ориентацията му не си убеден! Това момче най-вероятно обира мацките в града си, а ти смяташ, че ще погледне към теб. Все още не мога да повярвам какво му казах...и искам да забравя. Позволих си да му се оставя да ми влезе твърде надълбоко под кожата за отрицателно време....

Трябва ми съвет... какво да правя...
Извадих телефона от джоба си и звъннах.

- Ало?

- Хусок, удобно ли е?

- О, Юнги каква изненада. Значи наистина си ти. Чак не повярвах когато видях, че ми звъниш обратно след цяла изминала година.

Гласът на Хусок звучеше бодър и приятен както винаги...но в този глас се пробуждаха спомени, които също исках да изтрия или застъпя с нещо, така че никога повече да не излизат на плитко в съзнанието ми...

- Искам съвет от теб. Звъннах ти, защото те познавам и знам, че ти си единственият, който може да ме посъветва адекватно какво да правя в момента.

Внезапно от друга страна настъпи мълчание.
- Тук по телефона ли ще говориш или ще дойдеш направо у нас?
Тонът и тембърът му се промениха и станаха сериозни.

- Ще мина през вас. Кога ти е най-удобно?

- Ахх...поставяйки така въпросът през седмицата само вечерно време след като приключа с работата, все пак господин Ким няма да ме пусне да изляза извън работно време само за да си говоря с някого.

- Ясно...в такъв случай утре вечерта удобно ли ти е?

- Да, не виждам защо не. Нямам търпение да дойдеш. Е, ще се видим тогава значи!

- Да...до тогава...