✨Избраната ✨

Глава 10

Събух се и първото нещо което видях бе как всичко около мен гори. Аз самата горях, но ми нямаше нищо. Нямаше следи от изгаряния. Опитах се да стана, но нещо ме сграбчи и не можах да помръдна.  Пламъците ме обгърнаха още повече, причерня ми и тогава се събудих. Този път наистина. Осъзнах, че пак съм сънувала кошмар. Огледах се из стаята, но не видях Пърси. Усетих стичащата се студена пот по врата ми. Тогава усетих и синджир на врата ми.

Медальонът съвсем бях забравила за него.

Станах, облякох се и излязох със скоростта на светлината. До минути бях пред голямата къща.
Спрях се на прага и почуках.
-Влез- чу се вик отвътре и аз отговорих вратата
На масата в хола стоеше Хирон заедно с господин Ди и играеха на карти
Хирон погледна към мен и ми се усмихна
-Здравей y/n какво има?
- Ами чудех се дали можете да ми помогнете...- разказах му накратко какво се бе случило.

Господин Ди въобще не ме отрази или поне ме показваше да го прави.
След като приключих Хирон ме погледна малко невярващо
- Медальонът в теб ли е?
- Да- свалих го от врата си и му го подадох
- Не може да бъде. Не мислех, че е истински. Мислех, че е измислица.
- Последно бе видян преди 2 хиляди години- рече господин Ди докато разбъркваше картите
Кентавърът предпазливо ми го върна и аз го поставих отново да врата си.
- Каза ли на Пърси за него? - попита Хирон
-Не, не съм. Прецених, че е по- добре първо да говоря с вас затова
- Добре си направила. Не съм сигурен, че Пърси ще е особено щастлив ако разбере.
-Какво имате предвид?
- Моля те говори ми на "Ти". Не знам много за това, но знам, че това което си получила е изключително древно и могъщо и ако попадне в грешни ръце това може да е катастрофално. Пази го като очите си.
- Добре, но откъде мога да знам, че аз съм правилния човек, който трябва да го притежава?
- Той те е избрал. Ако не беше правилния човек нямаше да го намериш. Ако разбера нещо ще ти кажа. Сега върви.

Сложих медальона под тенисистката си за да го скрия.

- Благодаря за помощта- излязох  и се запътих към столовата, защото вече бе време за закуска. Видях Пърси да си говори с някакво русокосо момиче, но когато ме видя той я прегърна и се затича към мен.
- Здравей
- Здрасти
- Подготви се. От днес започваш да тренираш. Последните няколко дни си правеше каквото искаше, но от днес започваш сериозно
- Добре, щом казваш
Влязохме в столовата и седнахме на нашата маса. Усетих злобния поглед на Клариса през три маси. Стана ми малко смешно.
После влезе онова русо момиче, с което Пърси си говореше по-рано и двамата си помахаха.
- Коя е тя?- започнах да любопитствам ( дори не съм сигурна дали съществува такава дума)
- Приятелката ми. Казва се Анабет.
- Сладка е, на кой е дете?- не знам защо, но ми беше наистина любопитно кой на кого е дете в този лагер.
- Атина.
-Яко

Докато си говорихме същите магически духове започнаха да  сервират масите. Закуската изглеждаше апетитно.

~~~~~

Докато с Пърси се хранехме в мълчание се присетих нещо
- Вчера искаше да говорим.- Той едва не се задави
- Не, нищо. Просто исках да те опозная. Все пак нали си ми сестра- каза макар и несигурно. Той криеше нещо и аз щях да разбера какво е. Беше въпрос на време.
Приключихме със закуската и той удържа на думата си. Заведе ме на нещо като Арена. Отстрани и имаше наредени мечове. Той ги огледа, все един и ми го подаде.
Беше перфекна тежест и големина за малката ми ръка. От джоба си той извади една химикалка. Махна капачката и химикалката се превърна в меч.

- Леле откъде го извади това нещо?
-  Подарък ми е от татко. Хирон ми го даде когато дойдох в лагера. - гордо отвърна той.
- Фукльо- промърморих
-Какво?
- Аа нищо, нищо. Говорех си.
-Щом казваш.

Отидохме на нещо като ринг и той започна да ми показва какво да правя. Схващах доста бързо, от което Пърси не изглеждаше много впечатлен.

~~~

ПЕТ ЧАСА! ПЕТ ЧАСА!
Сториха ми се като цяла вечност. В началото наистина беше забавно. Обаче след третия час ръката ми започна да се схваща. Тялото ми не беше уморено, но ръката беше. И ето ме сега лежаща на леглото не чувстваща едната си ръка.
Бяхме пропуснали обяда. Така или иначе не бях гладна. Пърси дойде и седна до мен.
- Толкова ли бързо се изморяваш?- засмя се той- Мислех, че ще издържиш повече
- Не си чуствам ръката бе кретен. Не съм изморена САМО НЕ СИ УСЕЩАМ РЪКАТА.- казах докато го удрях с едната възглавница
- Като те гледам нищо ти няма. Ставай, Хирон ни вика.
- За какво ни вика?
- Не знам, затова ставай- той започна да ме дърпа за крака
- Добре де ставам не ме дърпай- отвърнах му аз докато се смеех.

След десетина минути стигнахме до къщата и влязохме.
Вътре бяха Анабет, Хирон, Гроувър и Още някакво момиче, което не познавах. Не изглеждаха особено щастливи..