The New Hunter

Глава първа

Вратата бавно се отвори и младото момиче влезе в къщата.
-Прибрах се! - Извика тя и остави чантата си на дивана. - Бабо?
Влезе в кухнята и видя ярката бележка залепена на хладилника.
-Чудесно. Отново я няма. - Извъртя очи и грабна ябълка. - Пак съм сама.
Качи се в стаята си и започна да разглежда стари семейни снимки, слушайки любимите си песни. „Колко ми липсвате само" - помисли си тя и избърса стеклите се сълзи. Изправи се и се погледна в огледалото - нищо по-различно от предишните дни. Следна на дължина кафява коса, която бе боядисвала няколко пъти, сини очи, розови устни. Същото тяло, което тя харесваше, противно на повечето момичета. Същата бледа кожа. Загледа се и си помисли колко много прилича на майка си. Майка ѝ беше слаба, нормално висока жена със същите цвят очи и коса. Точно поради тази причина Селестия се боядисваше- да прилича колкото се може по-малко на майка си.
Както седеше и се оглеждаше подскочи, заради странният шум от долният етаж. Селестия мрази да остава сама, защото има страх от това, някой да не влезе и да я убие. Точно както стана с родителите ѝ и брат ѝ.
Взе първото нещо, което попадна пред очите ѝ и заслиза по стълбите. Беше готова да удари, човека, когато той извика.
-Какво правиш, по дяволите?
-А-аз съжалявам, помислих те за убиец. - Момичето сведе глава и остави нощната лампа на масичката за кафе, цялата отрупана с книги. Селестия, както и баба ѝ обичаха да четат всякакви книги и поради тази причина цялата къща беше затрупана с книги.
-Пак ли си плакала? - попита възрастната жена, игнорирайки това, което каза внучка ѝ.
Селестия не отговори. Нямаше сили да каже и думички.
-Стига миличка, трябва да спреш. Плачеш вече от 10 години. Нямаш приятели, почти не излизаш на вън. Защо не се поразходиш малко? - Попита загрижено.
-Не искам. Иска нашите да са до мен сега. Искам....
-Знам. - Въздъхна отново баба ѝ и я прегърна. - Миличка, трябва да ти кажа нещо. Има малки проблеми с данъчните и искат да ми вземат имота... Трябва да заминеш за малко докато се оправя.
-Моля?! Къде да замине? Аз имам само теб. - Нова доза сълзи се стекоха до бледото ѝ лице.
-Говориш с леля ти Нат...
Преди да довърши изречението си, Селестия вече беше излязла с бясна скорост през входната врата.
Започна да тича бясно по улиците без да мисли за обикалящите я. Не за първи път я гледаха като луда.
Тичаше докато не стигна до гората. Там се чувстваше спокойна. Никой не ходеше там, защото имаше слухове за убийства, но на Момичето не му пукаше.Обичаше да идва тук. Скрита под стотиците дървета и храсти. Заобиколена от живот и природа.
Седеше и плачеше. Всичко, което правеше през последните 10 години. Пращаха я на психолози и дори психиатри, но тя не ходеше. В училище ѝ се подиграваха и я наричаха луда, ревла, развалина, тормозеха а и тя реши да спре това. Последната година учеше като частна ученичка, защото не можеше да понася подигравките.
Изведнъж се изправи. Писна ѝ да я мачкат. Тръгна обратно към къщата си. Вървейки на там си мислеше какво ли щеше да е при леля ѝ. Нат е мразеше откакто се беше родила, защото цялото внимание отиде върху нея и майка ѝ и никой не се занимаваше с „леля Нат". За това цели 18 години Наталия таеше злоба в себе си. И сега можеше спокойно да си я изкара на Селестия.
Момичето влезе тихо в къщата, надявайки се, че баба ѝ няма да я забележи,но уви възрастната жена седеше на дивана и потропваше нервно с крак.
-Притеснявах се за теб.
-Съжалявам. Просто...
-Знам. - Прекъсна я. - Знам, че ще ти е трудно, но иначе ще те пратят в сиропиталище, а аз не искам там да те тормозят.
-Да, за това Нат ще ме тормози. - Момичето извъртя очи и тръгна към стаята си.
-Стивън ще дойде да те вземе утре. Оправи си багажа. - Извика баба ѝ след нея.
Селестия едвам сдържайки сълзите си влезе в стаята си и се строполи на пода. Беше слаба. Не можеше да понася повече този психически товар над нея. Всичко ѝ идваше в повече напоследък.
Стана и избърса сълзите си. Реши, че няма смисъл да плаче повече. Извади куфарите си и започна да прибира дрехи, обувки и вещи без , който не може.
-Скъпа, добре ли си? - Възрастната жена влезна в стаята.
-Не. - Каза просто Селестия. - Не съм. Не мога повече. Изгубих родителите си, сега ще изгубя и теб.
-Няма да ме изгубиш скъпа. Просто ще живееш там около 3 месеца. Нищо повече.
-Разбира се! Ще живея под един покрив с леля ми, която ме мрази, съпруга ѝ, когото видях само на погребението на нашите и братовчедите си, които не познавам. Страхотно. - Тя извъртя очи и седна на леглото.
-Това е за кратко миличка. Не се сърди. - Баба ѝ я прегърна и целуна по челото. - Искам да вземеш това. - Проговори отново и подаде на момичето стар пергамент навит на цилиндър.
-Какво е? - Попипа Селестия.
-Това е картина. Тя принадлежи на теб.
-Може ли да я видя? - Попита, тръгвайки да развие парчето хартия в ръцете си.
Мигновено я спря.
-Много е стара и боята се лющи. Недей.
-Добре, благодаря ти.
-Лека нощ скъпа. - Възрастната жена я целуна отново по челото и излезе от стаята.
Селестия облече пижамата си и се настани на леглото потъвайки в дълбок сън.
........
-Събуди се. - Чу познатия глас на баба си и усети леко побутване. - Стивън е тук.
Селестия отвори очи и погледна баба си, която ѝ се усмихваше тъжно.
Момичето стана и съблече дрехите си влизайки под душа. Докато миеше тялото си тя мина с ръка през родилният си белег, който стоеше от лявата страна на хълбока ѝ. Представляваше нещо наподобяващо ангелски крила и ореол. Винаги ѝ е била странно как се е получило това. Когато беше малка майка ѝ винаги ѝ казваше, че е целуната от ангел и за това има този белег, но Селестия не вярваше. Мислеше го за поредната приказка за "лека нощ".
След като се осъзна излезе и облече дрехите си. Слизайки по стълбите чу гласа на чичо си Стивън, който не познаваше добре, но беше най-приятният от цялото семейство на леля ѝ.
-Боже колко си пораснала. Последният път, в който те видях беше едва на шест. - Каза той, след като я огледа от главата до петите.
-Здравей. - Тя помаха срамежливо.
-Е, мисля, че трябва да тръгваме. Таксито чака пред вратата може би вече от 15 минути. - Засмя се той. Стивън бе приятен човек. Висок сравнително слаб, с черна коса леко побеляла от годините и с тъмни очи.Изглеждаше доста млад за годините си. - Хайде. Кимна с глава към вратата и взе куфарите ѝ.
-Чао мила. Пази се. - Каза възрастната жена и я прегърна. - Останалия багаж ще го изпратя днес.
-Моля? Нали щях да съм при тях само 3 месеца? - Почти извика от изненада.
-Да се надяваме. - Каза виновно и побърза да затвори вратата преди младото момиче да избухне.
-Ти знаеше ли за това? - Тя се обърна към чичо си.
-Ами аз...
-Както и да е. - Селестия влезе в колата, за да избяга от разговора.
През целия път към летището момичето не обели и думичка. Мислеше си за това, че трябва да започне училище. Отново. Не можеше да си наеме частен учител или нещо такова. Леля ѝ нямаше да позволи.
Качвайки се на самолета тя осъзна,че това не е сън и наистина се връщаше в града, в който бе родена. В града, където всичко ѝ напомняше на родителите ѝ.