-Обожавам Коледа. – Възкликна момичето, гледайки светлините на града. Намираха се на един покрив в края на красивия Денвър. Гледаха града и малките хора в него. – Ами ти?
-Предполагам. Ние не празнуваме особено. Ако не сме на мисиля, обикновенно просто стоим в стаите си.
-Но Коледа е празник за семейството, защо не правите нещо заедно? – Попита тя, докато все още се беше съсредоточила в коледните светлини по улиците.
-Ние го правим и през останалите 364 дни в годината. Не ни е нужен повод.
Селестия се замисли. Може би беше прав за себе си, но тя все още мислеше, че трябва да направи нещо.
-Тогава какво ще кажеш за украсата? – Тя го погледна с надежда в очите си.
-Не го правим често. Ако момичетата не са прекалино мързеливи, слагат голяма елха в дневната. Но иначе нищо специално.
Селестия се разочарова. Обичаше да вижда цялата украса. Връщаше я във времето, в което цялото ѝ семейство беше на едно място. Всички бяха живи.
-Нека украсим. Моля те. – Тя го погледна.
-Какво?
-Да украсим. Като герлянди, лампички и елхи и играчи и... – Тя едва си поемаше въздух от вълнение.
-Хей, успокой се. – Тай се засмя и хвана раменете ѝ. – Ще видя какво мога да направя.
Тя се усмихна ентусиазирано и започна да подскача. Не се беше чувствала толкова щасливла от години. Не беше сигурна дали заради Коледа или заради Тай. През последно време се усмихваше по-често от целият си живот до сега. Може би започваше да изпитва симпатий към него, въпреки, че знаеше, че ен трябва. Щеше да бъде наранена. Той никога нямаше да я обича. Знаеше го, но не искаше да е истина.
-Може ли да ти задам един въпрос? – Той бе върнал погледа си към града.
-Разбира се. – Тя също се подпря на парапета и се усмихна леко.
-Какво е станало с вашите?
Усмвивката ѝ помръкна. Не обичаше да говори за това. Никак даже. Миселше дали да отбегне въпроса. Прекалено болна тема беше за нея. Но все пак заговори.
- Беше отдавана, но още си го спомням ясно като бял ден. Бяхме си вкъщи. Аз както винаги спорех с брат ми за нещо напълно безсмислено. Родителите ни бяха в кухнятя и приготвяха обяда. Трябваше да има барбекю на квартала. Както по филмите. – Тя се засмя горчиво при спомена. – Всичко беше спокойно, когато някакъв тип влезе. Дори не беше маскиран. Той започна да страля по родителите ми. Напълни ги с олово. След като приключи с тях тръгна към брат ми. През цялото време аз бях на стълбите и наблюдавах. Помислих си, че ще погне и мен, но той просто ме подмина. Последвах го тихо до стаята на брат ми и видях как го застреля директно в главата. След, което се обърна към мен и ми каза „Обади се на полоцията. Твоето време не е сега" Така и не разбрах какво е имал впредвид, но когато казах на полицате това и как е изглеждал те го помислиха за посттравматичен стрес и, че това е въображението ми. От тогава обикалям по психолози, но никой не иска да ме задържи. Просто ме мислят за напълно луда и ме зарязват.
-Защо продължаваш да ходиш на лекари, при положение, че нямаш нужда от тях? – Тай попита.
-За да баба да бъде сигурна, че съм добре. Въпреки, че не го казва, знам, че тя също ме мисли за луда и се притеснява за мен. По-спокойна е когато има мнението на специалист.
-Но така не се ли чувстваш гадно?
-Не е важно как съм аз. Искам баба да е спокойна. Тя ми остана само.
-Напротив. Вече имаш мен. – Той се усмихна. – А това как се чувстваш ти, е от голямо значение за мен.
Тя го погледна и се приближи за топла прегръдка. Никога не е имала приятел като него.
-Е, ще украсяваме ли? – Той попита, докато още обгърщаше мъничкото ѝ тяло с ръцете си.
-Нека останем още малко. – Тя зарови по-дълбоко главата си в мекия винен пуловер.
Тай се засмя.
-Разбира се.
Двамата просто седяха и си мислеха. Определено им беше приятно, но не можеха да си обяснят защо.
-Никога не съм имала приятели. – Изведнъж проговори. – Опитвала съм се, но всички страняха от мен. Може би беше, че започнах да пуша на 13 или пък това, че приличах на зомби в лицето. Но никога не е имало човек, който да ме изслуша. Да ми даде прегръдка, когато имам нужда или просто да ми се усмихне. Странно е нали. – Тя се засмя сухо.
-Аз пък никога не съм ходил на училище. Всичко учим в къщата. Езици, бойни изкуства ,как да стреляме или пък как да пишем. Всичко това учихме в продължение на век може би. Нямахме контакт с външния свят. Просто тренирахме и учехме. Но пък се подкрепяхме един друг.
-Това ме депресира още повече. – Тя се засмя.
-Добре тогава. Как изглеждаха вашите?
Тя го погледна и се усмина леко.
Татко беше с черна коса и кафяви очи. Беше доста привлекателен за възраста си. Много обичах да ме вдига до високия шкаф, за да взема бонбоните. После мама ни се караше и му дърпаше ушите. Майка ми от друга страна беше със светло сини очи. Пълна противоположност от тези на татко. Косата ѝ беше кестенява и изглеждаше горе долу както мен. Много приличам на нея. Колкото и да се опитвам да го скрия. Брат ми приличаше на татко. Беше година по-голям и беше типичен по-голям брат. Винаги ме тормозеше и крадеше сладкишите ми. Въпреки това го обичах. Имаше хамстер на име Тото, който беше ужасно дебел . – Тя се засмя. – Джейк го беше поставил на диета, но той взе че умря от глад. След това брат ми се отказа от животните.
- Ти обичаш ли животни?
-Да. Обичам котките. – Тя се усмихна. – Тогава не чувствах нищо друго освен радост. Бях щастлива.
Тай я поглена.
-А какво чувстваш сега?
Чувстваше, че може да му се довери напълно и да му каже абсолютно всичко. Включително и това, че може би започва да го харесва. Може би ѝ допадаше миризмата на джинджифил и канела, която идваше от него. Или това, че свири на китара. Може би, това че я изслушваше и прекарваше време с нея. Може би просто харесваше него.
Селестия го погледна в очите с усмивка на лицето и върна вниманието си на светлините заляли града, без да му даде отговор.
YOU ARE READING
The New Hunter
FantasyТя беше обикновено момиче от Денвър. Или поне така си мислеше. Останала без родители още в ранна детска възраст Селестия се мести да живее с баба си в покрайнините на Портлант, Орегон. Години след инцидента, Селестия още се опитва да забрави всичко...