The New Hunter

Глава двадесет и девета.

Селестия бавно отвори и очи и се огледа. Стоеше в центъра на Лондон, а Тай бе обвил здраво ръцете си около нея. Сълзите и падаха бързо като водопад и мокреха бялата му блуза още повече. Не можеше да повярва, че до преди секунди щеше да умре, а Тай я спаси. Не ѝ позволи да избяга от мъките, които я преследваха още от самото начало. Не ѝ позволи да избяга.

-По дяволите Селестия, казах ти да не скачаш. Наистина ли искаше да приключиш всичко ей така? Господи Селеситя, изкара ми акъла.

Тя вдиша дълбоко от аромата му и се отдръпна от него, гледайки го право в очите.

-Какво?

-Толкова ли си егоистичен? Да син си на Ада, разбирам, но не мислех, че може да си чак такъв! - извика тя.

-Какъв съм Селестия? - Попита като я погледна право в очи, а раздразнението в гласа му се усещаше.

-Егоист! Това си ти! Исках да приключа с всичко. С всички проблеми. А ти какво направи? Спаси ме.

-И какво щеше да направиш като избягаш? Проблемите щяха да си останат. - той на свой ред викаше.

-Да но нямаше да преследват мен! - тя извика като очите ѝ се напълниха отново със сълзи. - Нямаше всичко това да ме тормози и да не мога да спя нощем, защото се страхувам. Нямаше вече никой да ме сочи с пръст и да ми говори зад гърба. Нямаше да страдам. - каза накрая и пусна сълзите си като започна да хлипа.

Тай побърза да увие ръцете си около нея и започна да я гали по косата, повтаряйки ѝ да се успокои.

-Защо Тай? Защо на мен? Не можеше ли да съм нормално момиче с приятели и семейство? Да нямам тези проблеми, че може би баба ми работи с безсмъртен фанатик и е планирала отвличането ми. Просто нормално момиче.

-Моля? - той погледна объркано. - Баба ти не е планирала отвличането. Тя те е изпратила в Портлант защото е разбрала какво ще стане.

-Как може баба ми да знае за това ако не работи с тях? - тя погледна неразбиращо

-Ъм...

-Тай моля те. Не е точният момент да си играеш на гатанки. Има ли нещо, което още не си ми казал?

-Не съм ти казал много неща за моя свят Селестия. - той се подсмихна леко.

-Наистина? Защо по дяволите не ми казваш всичко Тай? Та ние живеем на практика заедно.

-Хай, хей, успокой се. - той я прегърна отново. - Ще ти разкажа абсолютно всичко. От А до Я. На ъгъла има кафене, нека седнем.

Тя се отдръпна от прегръдката му и закрачи след него.

Двамата седяха един срещу друг на една малка кръгла масичка с изглед към една от главните улици в Лондон.

След дълъг разговор и много обяснения от страна на Тай, Селестия продължаваше да не разбира нищо.

.......

-Искаш да кажеш, че баба ми е вещица? - попита тя и отпи от кафето, надявайки се, че всичко това ще се окаже сън.

-Не казах вещица, а чародейка.

-Същото е. - тя извъртя очи.

-Напротив, не е. Чародейките имат за задача да пазят такива като теб, а вещиците просто правят магии.

-Значи баба ми... - тя преглътна - не ми е истинска баба?

Тай извърна поглед от нея. Не искаше да ѝ каже истината. Не и след всичко, което се случи през изминалите часове.

Той въздъхна и проговори, опитвайки се да избегне погледа ѝ.

Нека оставим това за друг път.

-Моля те Тай. Ти си единствения на, който имам доверие. Уверявам те, че мога да го понеса. Просто ми кажи.

-На практика си осиновена. - каза бързо той и преди тя да го прекъсне той проговори отново. - Чакай. Преди да кажеш каквото и да е, просто ме изслушай. Какво казах си божие създание, което означава, че на практика твои родители са някои ангели горе - той посочи небето - но това не значи, че семейството ти не те е обичало. Това че не сте били една кръв, не значи, че те не са ти родители.

Селестия пое дълбоко въздух и го задържа в себе си за кратко. Още едно шокираща новина. Се едно я удряха с камшик и всяка следваща дума нанасяше нов и по-болезнен удар. Сякаш бавно думите я убиваха.

-От кога знаеш? - тя успя да попита. Само това успя да каже.

- От около седмица. Знам, че трябваше да ти кажа, но все не намирах правилния момент. Имам предвид как да кажа на момиче, което току-що е разбрало, че е нещо митично и трябва да живее с мен за цял живот, че е осиновена? Струваше ми се невъзможно. Просто не исках да те разстройвам повече. Съжалявам.

Тя гледаше право в очите му, опитвайки се да направи очен контакт с него, но той отбягваше погледа ѝ.

-Искам да си вървя.

Той въздъхна и се изправи и я транспортира обратно в къщата.