The New Hunter

Глава тридесет и четвърта.

Селестия и Тай влязоха в офиса на баща му. Той все още беше разстроен и то много, но го прикриваше добре. Бяха изминали два дни от както Селестия се завърна и вече си отиваше. Никой от къщата не знаеше освен него. Не искаше да се опитват да я разубеждават.

М погледна сина си с очи пълни с тъга. Знаеше колко много го боли. Той погледна към Селестия.

-Сигурна ли си? Направиш ли го няма връщане назад.

Селестия кимна сигурно и се обърна към Тай, докато баща му отваряше портал.

-Хей, искам да не тъгуваш за мен. Това не е моя начин на живот. Сигурна съм, че ще намериш друга Ро, която да те обича както аз те обичам и, която ще се научиш да обичаш. – тя се надигна на пръсти и постави нежна целувка на устните му, докато сълзите вече падаха свободно от очите му. – Обичам те. – прошепна тя.

Тя се откъсна то него и ръката му остана във въздуха. Усмихна се тъжно на баща му и пристъпи през блещукащата врата, която баща му бе отворил, като го погледна за последен път.

-Аз също те обичам. – тихо отвърна Тай, но никой не го чу.

Светлината след Селестия изчезна и той остана там с разбито сърце и сълзи в очите.

-Тя беше ангел. – каза той, все още гледайки към празната вече стена.

-Знам, сине.

-Не, не знаеш. Говоря за истински ангел. Видях какво направи там, с Ерикс и никой друг не би го направил. Проведох малко проучване. Тя наистина беше от части ангел.

-Нефилим. – каза баща му разбиращо. Ето защо беше усещал тази енергия когато тя влезе в стаята.

-Точно така. Нефилим. – нови сълзи се спуснаха по лицето му. – Тя ме промени татко.

-Знам. – Той се усмихна леко при вида на сина си да плаче.

-И аз я обичам. – каза с голяма тъга той.

Баща му заобиколи бюрото си и го прегърна, знаейки, че нищо няма да му помогне в този момент. Таз болка беше непоправима.

********

Пътят на Селестия към Ада не беше лесен. Всякакви същества изчакаха пред нея и се опитваха да я отведат с тях, но в мига, в който се докосваха до нея изгаряха. Може би беше някаква илюзия или нещо подобно. Или може би внушение, за да се върне, но тя много добре знаеше, че няма връщане назад.

Сълзи капеха от очите ѝ докато преминаваше през всички тези същества. Може би сега и се струваше грешка, но знаеше, че един ден когато погледне назад във времето, това решение щеше да ѝ се струва правилно.

От всичките тези мисли не беше забелязала кога беше стигнала до голямата дървена порта. Тя пристъпи още крачка и вратата се отвори сама, разкривайки голяма зала в средата, на която стоеше Луцифер.

-Е готова ли си? – попита той щом тя застана пред него.

Тя кимна и сълзите отново се стекоха по лицето ѝ.

-Сигурна ли си, че искаш това Селестия?

Тя отново кимна и продължи да бърше сълзите си, които продължаваха да капят от очите ѝ. Имаше силното предчувствие, че прави грешка, но както Мефистофел каза- „Няма връщане назад"

Луцифер кимна и постави ръката си на челото ѝ.

-Така да бъде.