Хейли е била толкова щастлива, че никога не си е представял, че може да й се случи нещо подобно. Тя е на 16, когато майка й умира в катастрофа. Най-близкият й човек вече го няма. Тя е съсипана. Перфектното семейство продължава да се руши, когато ба...
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Вече не усещах дори и лицето си. Усещах студен вятър по ръцете си, но не го усещах по лицето си. Отворих очите си, за втори път припаднал в същата скапана зала, от която сякаш нямаше измъкване. Но трябваше отново да опитам да избягам от това шибано място. Едва ходех. Краката ми не бяха изобщо стабилни. Хейли. Кой ден е? Кога се събуждам? Навън слънцето изгряваше. Вече беше понеделник и Хейли отиваше на училище. Нямаше как да отида в този вид. Трябваше да се измия. Но преди това, особено важно беше да изляза от тук. Но как? Онази врата беше заключена. Отново. Имаше катинар на нея. Как не го забелязах по-рано? Огледах се за други врати. Имаше някакви дълги и стръмни стълби, които водеха до някаква врата, до която имаше надпис "Изход". Стинах до тях, но това не беше най-трудната задача. Тя беше да стигна до горе след около тридесет на брой стълби. Почнах да ги изкачвам една по една. сякаш катерех Еверест и имаше вятър с петдесет километра в час, духащ срещу мен. На петето стъпало паднах и отново бях долу. Кракът ми ме заболя ужасно много. Бях с дълги панталони, чиито крачоли вдигнах, за да разбера защо ме боли толкова много. На десният ми крак под капачката имаше някаква брутална рана, сякаш бях наръган с нож, но дори не си спомням такова нещо. Било е текло доста кръв, но сега всичко беше засъхнало и отшумяло - освен болката, която ставаше по-силна.
- Искаш да те довъоршим ли? - не пак тия... от къде все изскачат. - Слушай, сладурче. - единият се надвеси над мен, а в ръцете си имаше бухалка. - Няма да те убиваме. Казах ти го вече. Но ако си отвориш устичката още веднъж на полицията, ще те убием. По бавния и мъчителен начин. Ясно? - аз кимнах, защото исках това да свърши по-бързо.
След моето съгласие, от нищото другият сложи на главата ми черен чувал. Отново същото. Никога повече няма да се забърквам с такива. И най-добрият начин да се отдръпна от тази среда е животът с Хейли. Това момиче взе умът ми, когато се мислех за непобедим и безчувствен. Отново ме качиха в кола и след неопределено време, ме оставиха в една задъдена малка уличка. Бях убеден, че съм в другия край на града и няма да мога да се прибера. Нямах никакви пари. Имах само ключовете от нас и телефона ми, който след всички удари, беше вече счупен. Ударих тухлената стена и това определено не помогна на болката да намалее. Излязох от уличката между двата блока и осъзнах, че всъщност съм доста близо до нас. Знаех пътя, просто не трябваше никой да ме вижда. Не и с този вид. Бях по-близо до Бейсик Параноик и се сетих, че там имам много повече медикаменти, отколкото в апартамента ми. Най-вероятно момчетата са там, ако не са осъзнали какъв глупак съм и не са си тръгнали завинаги. Реших да не звъня на звънеца. Имах ключовете, за това си отключих и влязох. Момчетата бяха вътре и когато ме видяха замръзнаха на място. Травис беше седнал зад бара и броеше касата. Това момче винаги беше в сянката на Майкъл, а разбрах кой е бил по-големият боклук.
