Събуждам се часовника поглеждам,
и осъзнавам времето е спряло,
към прозореца отправям поглед аз,
навън е тихо,сякаш е замряло.
Закуска правя си по навик,
Обичайната филийка с кафе,
изпивам го и бързам като странник,
очи присвивам аз към сивото небе,
Студено е ,сега аз осъзнавам,
студено като в душата нявга,
студено като ноември сутрин рано,
а странното е че е февруари...
От мисли аз улисан,стигнал вече,
път познат, насън го помня веч,
треперя с ръце в джоба,осъзнавам...
стигнал вече съм далече,
поредното кафе изпивам,то стопля ме,
в сутрешния мраз
и гледам на земята като мене,
стар и веч изпушен фас...
Морето да погледна миг мечтая,
спокойствие ми внася в душата...
Осъзнавам къде съм стигнал вече,
камъка по пътя ритам
и звукът донася ми покой,
тишината сутринт я обичам,
сякаш всичко спира,сякаш е в застой.
Питам и къде съм без посока...
лутам се, но смисъл да намеря,
трудно е без никаква насока.
Пътят криволичещ се разделя!
Не плача вече и не страдам,
да се ядосвам смисъл няма
веч признавам,
И мислите далечни, поглед тих,
смисъл в дните трудно ,но открих.
И вече е по обед слънце грее,
душата тихо, стара песен пее,
И вечер пак настава и признавам,
спокоен вече ще си оставам,
притаен ноща аз чакам,
и ще дойде скоро тя,
И спокойствие в душата ще остане,
с усмивка ще посрещна аз ноща.
Та... втория ми акростих...как е пишете дали ви харесва дали да продължавам да пиша акростохове ,ако имате идея за някакъв нов вид начин на писане освен 6 куплета по 4 дайте ще пробвам.
