Животът е пясък,мечтите-ръка,
в душата ми дебне безкрайна тъга,
а на пътя с поглед замечтан аз стоя.
Къде съм-попитах вятъра-къде съм сега,
и махам с длан по широкия път,
в мисли останал,какво е светът...
Така се оказа,че времето мина,
детето порастна, сърцето истина,
усмихва се тайно пред огледалото той,
Къде съм-попитах го за пъти безброй.
Затваря вратата и друга отваря,
героят останал,убиец, дърваря...
Очите затварям и пак ги отварям,
преградата вдигам и после я свалям.
Маската нося си някак по-навик,
по земята броди той като странник.
Ръцете протяга ,но празни остават
очите и дума веч не забравят...
Потеглил с раница по широкия път,
далече или близо бил е светът,
но вече е късно и раницата е празна.
Отегчен се обляга на чакъла,остава
и време и мисли след него,
пред него дори...
Но усмивката грее в сегашните дни,
по пътя поел е и свикнал с посока една,
решил друг път да поеме,но кой сега
този нашепващ му старите дни
или този по който не знае дори
начало къде е и край ли да има...
***
-Решил съм ,по път нов ще поема,
колко ще дам и колко ще взема,
пясъка лед ще стане ли в дните,
в очите ще капят ли пак сълзите.
***
Решението бе взел и времето мина,
тъгата в очите му вече отмина,
и пътя избрал бе щастлив е сега,
пред огледалото каза тихо-благодаря.
