The chosen one

Глава 10

"Добро утро поспланаке"
Чух мъжки глас. Мислех, че всичко това е сън, но беше тежката истина, която върви ръка за ръка с милата лъжа и се въртят около нашия живот. Мале колко съм поетична. Себе си изненадах.
"Какво, какво - правиш в стаята, знаеш ли колко е часът"
"Да, време е за закуска"
"Не, време е за още пет минути спане"
"Не, закуска и тренировки"
"Не може ли да направиш ти закуската, ти принципно си домакинът. Вчера ти направих вечеря"
"Не всъщност. Къщата вече е и на двама ни, така че ще си поделяме работата"
"Отказвам"
"Няма как"
"Няма да откажа щом е така"
"Ще ставаш ли или не"
"Вече ме разбуди"
"Значи ставаш"
"Не виждам да имам право на друг избор"
Видях как Маркъс напуска пределите на стаята ми. Въобще не ми се ставаше. Намирам се кой знае къде, въобще не съм сигурна дали това, което ми каза Маркъс е истина, но както гледам трябва да се държа на някаква опора, ако искам да оцелея тук. Нямах друг избор както казах и станах. Лъчите на сутрешното слънце проникваха в стаята ми без проблем и беше доста светло. Очертаваше се хубав ден. Зависи от плановете на Маркъс за днес. Той си е..ами той си е той. Станах, грабнах някаква рокля от гардероба и се облякох. Чак сега забелязах колко рокли имах в гардероба. Ако успея да намеря някакъви дънки или панталони като цяло, ще имам повче късмет от матурите. Ох, матурите. В момента си ги спомням с усмивка. Когато живота беше нормален, а аз бях онова зрънце, готово да покълне и да стане човек. Човек, който живее нормално с нормално семейство и нормална работа.
Спрях да се замислям, за да не нахлуе Маркъс докато се обличам. Не го чух първия път да почуква на вратата, така че решавам да не си играя с опашката на дявола.
Облякох се, оправих си косата с пръсти, защото четка или гребен за коса не намерих. Слязох долу в кухнята и това е. Няма да ви описвам въздишките и дишането като цяло на двама ни. Ще се отекчите. Чакаше ме в кухнята.
"Крайно време беше"
"Не забравяй, че не съм мъж. Жените се подготвят много по-бавно от мъжете. Ние трябва да сме сигурни, че целия тоаелст си отива с чантата и обувките ни, трявба да мислим за грим и прически. Вие в повечето случаи просто взимате някаква риза с панталони. Разрошват леко косата си с пръсти и казвате, че сте готови"
"Уау, много знаеш за това. Да не би да си имаш приятел"
"Принципно не е твоя работа да го знаеш"
"Като част от твоята стража, ще трябва да знам почити всички пза теб, за да знам от кой и какво да те спасявам"
"Добре, тогава мисля да знаеш за това малко по-късно. Мисля, че ни е много рано, за да говорим за лично неща"
"Днес някои явно е станал с главата нагоре"
"Не, просто като съм недоспала съм доста раздразнителна"
"Добре е да го зная"
След това изречение разговорът рязко приключи. Маркъс отиде при кухненските принадлежности и започна да майстори нещо. На мен лично ми беше малко скучнао да го гледам, но нямах друг избор. Да си кажа честно, то имаше физиката на моят съпруг мечта.

"Доста си се задълбочила в мен. Не знаех, че имам хубав гръб"
"Какво-"
"Гледаше ме докато готвех"
"Нямаше къде другаде да гледам. Какво имаше да гледам вместо теб, зад а мога на следващия ден да не развалям личното ти пространство"
"Добре, няма да ти говоря, докато не се наядеш. Ще трябва да скрия ножовете докато все още се събуждаш. Вие вампирите сте доста раздразнителни сутрин. Логично е, все пак вашето време за действие е нощта, не денят"
Няма да лъжа, това малко отговаряше на въпросите на майка ми и мен за това, защо съм токова недоспала. Мале, съвсем забравих, че не съм човек. Предишната нощ беше дълга, видно е, че съм изключила всичко от главата си.

Както и да е, наядох се и се почуствах пълна с енергия и готва за новия ден.

"Готова ли си за тренировка"
"Моля"
"Чу ме. Готова ли си за тренировка"
"Принципно не"
"За съжаление нямал право да отказваш. Трявна да напуснем мястото след максимум две седмици"
"Защо ми го казваш чак сега"
"Вчера ти напълних главата с какво ли не, а пък и не бях сигурен дали информацията, която съм получил за нашето преместване е истина. Днес получих писмото от ордена на рицарите в столицата"
"Аха. Значи трябва да съм готова"
"Добре, тогава ще подготвя нещата и ще те викна на моравата"

Стоях на маста с празен поглед и зачаках Маркъс. Качих се горе за момент и гледах през прозореца. Имах и гледка към него, така че и сама можех да преценя кога е готов. Щом го видях, че влиза в къщата, слязох и се запътих към входната врата.

"Така, ще използваш тези неща докато не ти дам имперско оръжие"
"Какво е имперско оръжие"
"Имало едно време един цар, който воювал с друго кралство. В един момент нещата ескалираха до такава степен, че трябвало да се стигне до война. Царят знаел, че имаш нисък шанс да спечели, затова създал специални оръжия, които могат да разсекат всичко. След смъртта му, царят бил повишен в император, незнайно защо и от там идва името им - имперски оръжия"
"И как мога да взема такова имперско оръжие"
"Първо трябва да те обуча, за да видим какво точно оръжие да търсим. После ще се отправим на приключение да намерим оръжието ти. Имам и човек за това. Един от приближените на покойния император"
"Изглежда сякаш имаш доста връзки с високопоставени хора"
"И ти скоро ще имаш. Айде без повче да говорим, да почваме"
Толкова неща се променят и токова връзки са заплетени като морски възел. Не знаех, че това е истината. Ще се науча да се примирят с нея. Последвах Маркъс до първата ни спирка, която бяха два дървени меча, като тези, които продават в почти всеки сувенирен магазин на морето или в планината.
"Първия урок е за това как да се научиш и да свика еш да държиш оръжие. Ще се научим първо с дървени, за да не нараниш себе си или мен"
"Добре, да започваме. Имаме измерение за спасяване"
"Ето това е войнски дух. Вепе звучиш като истински пазител"