The chosen one

Глава 32 🌪️

По време на пътуването винаги имах чувството, че някой ни наблюдава. Но в тази тъмница не можех да видя нищо освен почти черния силует на Маркъс и това, което е пред мен. За мое успокоение стигнахме до Килин и беше време да си намери подслон от друга и тъмното. Студения сезон наближаваше светкавично.
След време, което се усети като цяла вечност пристигнахме до селището Килин. Аз лично не бях изморена, така че реших да проуча изчезването на лилавите демони по-обстойно докато Маркъс си почиваше.
Когато пристигнаха, първата им задача да намерят място, където да спим. Маркъс ми сподели, че познава един човек, с който тренираха заедно преди години. От едни туристи преди няколко години разбрал, че в момента живее в една хижа и предлага на изморените пътуващи покрив над главите им.
Така че се насочхме натам. Слязохме от седлата на конете и се насочихме към празните улички на града. Бяха направени майсторки красиви и интересни и за всеки турист би му било интересно да ги снима. Искаше ми се ще най-добрата ми приятелка и Ал да бяха тук. Знаех, че ако скърбя няма да го накарам магически да се телепортират при мен. Може би искат да продължа п първия си тук, въпреки че не знаят къде съм. Искам да свърша работата си тук колкото се може по-бързо и да се върна обратно на мястото си. При майка ми, Лиляна и Ал. Ще ми е достатъчно да бъда с тях. Вече дори не беше грижа къде се намира баща ми. Не го видях на бала, така че няма как да е в Албадор. Дали пък не се е осъзнал, или е знаел, че аз рано или късно също ще се озова тук?
"Мари, Мари, Мари, Мариелла"
"Моля"
"Чуваш ли какво ти говоря"
"Говорил ли си"
"Няма значение. Хижата на Йохан е наблизо вече. Скоро ще си легнем"
"Кой е Йохан"
"Явно си била на друга планета. Йохан е човека, за когото ти говорех. Нали помниш, разказах то как тренирах се него и после след години си е отворил гостилница"
"Съжалявам, отплеснала съм се"
Не след дълго двамата бяха пред вратите на хижата на Йохан. Не беше пищно украсена, важи и повечето къщи нямаха кой знае какво отличително черти. Всяка беше като другата. Как изобщо хората различаваха кое на кой е. И плюс това, ако това е любимото градче на някой бог, как ще обича нещо толкова повтарящо се и еднакво. Само улиците се различаваха с техните мозайки в различни цветове, стенните форми, които образуваха и площада в центъра. Наистина ли само това се харесваше от Амералий или имаше нещо, което ние не виждахме?
Влязохме в хижата и вътре имаше рецепция, която беше извита на половин кръг. Зад нея имаше човек, млад със семпли облекло, но поне официално, за да посреща гостите си. Носеше бяла риза и черни панталони. Поне колкото можах да видя. Четеше някаква книга и изглеждаше сякаш се е отплеснал от света и се намира в негово си измерение. Имаше дълъг белег, който минаваше от началото на едната скула, минава през носа и стигаше до другата. Изглеждаше странно, но и мъжествено на неговото лице. Имаше катранено черна коса и въпреки белега, който сигурно е получил докато е защитавал родината си, изглеждаше приятелски настроен. Даже аз се изненадавам, че може да убие някого.
"Здравей Йохан"
"А, и ако това не е знаменития Маркъс, моя стар приятел. Откога не сме се виждали. Какво правиш насам"
Няма начин той да е участвал в каквито и да е военни действия, изглежда толкова невинен, и този нежен глас. Той и Маркъс са като пълни противоположности. А били приятели.
"Чувствам се добре Йохан, като гледам белега е заздравял малко. Идваме за една-две задачки, но най-важната от които е в момента да намерим място за спане. Мислех, че може да ни помогнеш"
"Ама естествен, естествено. Всичко за старите приятели. Стая за двама, смятам. Впрочем кое е това красиво момиче се теб?"
"Аз съм Мариелла, но накратко ми викат. Мари"
"Приятно ми е да се запознаем Мари"
"Стая за двама ще искаме Йохан"
"Страхотно. Има точно една останала. Втория етаж вляво"
"Добре, благодаря"
Коридорите бяха прилежно украсени с картини, всяка подредена по тема и въздействаща на следващата и предишната. Статиите изглеждаха уютни. Имаше картони и вътре, явно Йохан разбираше от картини. Ще излезе човек пълен със тайни. Мислех да говоря с него на сутринта. Ако не сме тръгнали все още за кулата.
"Настанявай се, тук ще спим"
"Има само едно легло"
"Да, може да бъде малко неудобно, но е само за една нощ, нали"
Аз? Да спя с Маркъс на едно легло? Никъде за нищо на света. Няма как да стане. Не мога да спя с мъж.
Нямаше начин и легнахме двамата на леглото. Меките завивки и матрак бяха толкова опияняващи, че дори да става края на света. Миришеше на лавандула и нещо, което не можех да определя. Но каквото и да беше, ме караше да се успокоявам и скоро забравих всичките си тревоги. Успокояващия мирис ме караше да ст са вам все по-сънлива и по-сънлива. Докато не си затворих очите и не попаднах в страната на сънищата.