The math teacher

Пролог

Когато бях малък, хората все разправяха за онази истинска любов. Сякаш я бяха преживяли и знаеха, че съществува. Преди година не мислех, че е възможно да срещнеш онзи някой, който ще превземе ума ти, ще намери място в дълбините на душата ти и ще те накара да направиш всевъзможни глупости в името на само едно. Любовта. Е, седейки пред лаптопа с чаша бърбън, аз пиша историята си за това, което преживях с него и като се замисля... да, май наистина хората са прави. Но къде отиде любовта в днешно време? Понякога си мисля, че всички гледат материалното и не се стремят да опознаят същността на дадено нещо. Но аз успях да го опозная. Да, звучи глупаво, защото за някои той беше самият Дявол, а за други- поредния използвач, но за мен беше нещо повече. Успях да се докосна до истинския му образ, онзи, който държеше дълбоко заровен в себе си. Не искаше хората да го виждат уязвим или наранен, затова предпочиташе прикритието. Слагаше онази маска на безразличието и се опитваше да държи хората настрана. Но аз го опознах. Истински, съкровено и с цялото си сърце. Разбрах, че хората прикриват същността си, за да се предпазят, за да не бъдат наранени. Но когато намериш някой достатъчно добър за теб, ти забравяш това правило и се оставяш на предизвикателството. Да, може би си разкрил душата си на неправилния, но от къде си сигурен, че този някой няма да се появи в живота ти впоследствие и да го преобърне отново? Не би трябвало да отнема много време да разбереш, че някой е точно за теб. Ако отнема, значи си или глупав, или сляп. Е, отначало го възприемах като една игра. Добре де, за него определено беше такова, но аз със сигурност знаех, че няма да има други такива очи, които да ме карат да потреперя само заради един поглед. Че няма да има друг такъв мъж в живота ми, след чието докосване да забравям името си. И определено няма да има достатъчно повреден човек като мен, който да споделя нагласите ми към живота и не само. Няма да има друг като него. Защото той е единствен. С него изживях най-хубавите си гимназиални години, но и нещо повече. Няма да споделям подробности, защото искам това да си остане нашата история, тази толкова странна и в същото време прекрасна история. Чудите се защо пиша това? Може би, защото именно той ме подтикна да го направя. Сега чувствам празнота, но знам, че един ден той ще се върне. Няма да бъдем разделени дълго, но мисля, че това, което в момента правя ще запълни поне малко липсата му. И в същото време зная, че го правя за себе си и така си припомням миговете, които повече няма да се върнат, но ще останат хубав спомен в сърцето ми. Знам, че не съм добър творец, далеч не съм писател, но просто... Господи, толкова е трудно да изразя емоциите си в момента! Сякаш времето лети, но не е съвсем така. В момента знам със сигурност, че то е спряло, тъй като това се случи още в деня, в който той замина. Имах чувството, че танцът на часовниковите стрелки е завинаги спрял за нас. Може би ми се струва, че замина преди цяла вечност, а беше едва преди дни. Не знам колко точно, спрях да ги броя в деня, в който казах, че повече няма да съм същия човек. Денят, в който се отказах да преследвам нещо различно, нещо, което не е той. Да, живота продължава и понякога пътищата се разделят, но знам, че при нас това няма да бъде така, защото просто го чувствам... чувствам, че трябва да бъдем заедно, че си принадлежим.

- Хари

2015г. Лондон