The math teacher

Chapter 23- Player

Не исках да виждам никого. Осъзнах, че съм направил грешка още онзи ден, когато слязох от влака и тръгнах към къщата му. Нещо в мен ми подсказваше, че ще съжалявам за прибързаното си решение, но вярвах, че наистина го искам. Сега не бях убеден в чувствата си, но те все още съществуваха. Трябваше само една дума от негова страна, за да бъдат разпалени отново. Но отлично осъзнавах, че на него не му пука и всичко това е било просто една игра, в която той победи. Е, признавах му го, беше играч и много добре си играеше ролята, оставяйки по пътя си разбити сърца и много, много сълзи.

Ще излъжа, ако кажа, че не ми пука за случилото се. За пръв път се влюбих и когато си мислех, че това чувство е споделено, се оказа, че не е така. Но не го обвинявах. Не можех, защото той просто си е такъв, не е способен да обича и единственото, което прави е да наранява хората до себе си. Имаше ли смисъл да страдам за нещо, което не си заслужава?

Спомних си отново думите на майка си.

„Ако нещо трябва да се случи, то ще се случи. Ако не се осъществи, явно не е за нас" – думите на майка ми се въртяха в главата ми отново и отново.

Значи това не е за мен, но можех ли просто да го пусна да си отиде? Той нямаше какво да губи, но аз определено имах. И въпреки всичко осъзнах, че това наистина е края.

***

Последните почивни дни прекарах в апартамента си. Отказвах да изляза навън, защото знаех, че щом го направя ще се почувствам още по-зле. Не казах дори на Деймиън, че съм се върнал по-рано. Не исках да задава глупавите си въпроси или думите му „казах ли ти?" да се забиват в съзнанието ми укорително. Знаех, че му пука за мен, но нямах сили дори за разговор. Искрено съжалявах, че замених домашния си уют с това тук. Не си заслужаваше, но човек винаги може да сгреши, важното е да не го повтаря.

С нежелание се надигнах от леглото си и взех бърз ободряващ душ. Ваканцията беше отминала и трябваше отново да отида на омразното място. Молех се да не засичам Томлинсън, не и толкова скоро. Знаех, че това някога ще се случи, но исках да не е сега.

Облякох бялата риза, която намерих случайно из дрехите си и я комбинирах с черните дънки. Не ми пукаше как изглеждам, нямаше кого да впечатлявам. Взех чантата си и излязох от апартамента. Не ми се ходеше с колата, исках просто да повървя, въпреки че времето беше ужасно студено. Знаех, че това ще ме ободри и до известна степен ще подреди мислите ми.