The math teacher

Chapter 75- Don't leave me

- Той е с мен. – чух нечий глас и някой постави ръцете си на раменете ми. Страхотно, почна и да вали. Какво по-хубаво от това да решиш да излезеш, просто защото не искаш да се разправяш с досадния си приятел и да те спре някакъв си полицай?

- Заедно ли сте? – попита полицая и тогава се осмелих да се обърна. Знаех кой е зад мен, гласът му беше болезнено познат.

- Да, излязохме двамата, но ето, че се озовахме в тази кофти ситуация. Наистина се извинявам за това, повече няма да се повтори. – чух го да казва. Предпочитах дори да ме заключат в някаква килия за следващите няколко часа пред това да се прибера с Луи. Забравих ли да кажа, че не искам да го виждам?

- Не трябва да бъдете навън по това време. Не и без придружител. Все пак това са закони и ми е неприятно, когато някой не ги спазва. – пак почна да се обяснява униформения.

„Добре, просто остави той да ме отведе и толкова. Ти ще приключиш работата си след няколко часа и ще отидеш при семейството си навярно, а аз ще трябва да давам отчет на този зад мен. Господи, чака ме тежка вечер." – подсъзнанието ми се обади.

- Съжаляваме. Казах му, че няма да се бавя в клуба, но той явно е решил да не ме послуша. Така ли е, Хари? – попита ме синеокия. Нямаше какво друго да направя освен да кимна.

- Свободни сте, но да не се повтаря. Предполагам, че ти ще се погрижиш за него. – добави полицая и кимна към Луи.

„Моля те, не ме оставяй насаме с дявола! Предпочитам затвора и глобата, която утре ще ми наложите, но не ме карайте да се прибирам с него. „

- Аз ще се погрижа за него. – каза синеокия и постави ръце на раменете ми, обръщайки ме към себе си. – Хайде да се прибираме у дома.

Тръгнах с него, за да не правим излишни драми. Не исках и други да стават свидетели на „малките" ни разговори.

- Няма да се прибирам с теб. – казах, когато свихме в ъгъла и вече нямаше шанс да ни видят. Отдръпнах се от него и се вгледах в очите му. Да не би той да... не, не може да е това, което си мисля. Навън вали, от това е.

- Хари, нека се приберем у дома. – гласът му беше твърде слаб, почти недоловим. Нещо в мен трепна, но отказвах да си призная. Нямаше да показвам слабост, не и сега. Нека разбере, че ме е наранил достатъчно. Няма да му простя толкова лесно. Но този поглед.. не можех да го гледам и така.