The math teacher

Chapter 6- Ready to run

- Сигурен ли си, че искаш просто да останеш там? – чух притеснения глас на майка ми от другата страна. Продължих да се взирам в нотните листи, затова пропуснах половината ни разговор.

- Да, майко. Искам да остана тук, имам много за учене и... знаеш, следващата седмица ми е изключително натоварена. – въздъхнах и се опитах да бъда щастлив, преструвайки се, че тук наистина ми харесва.

- Предполагам, че ще се видим следващата седмица. На Джема много ѝ липсваш.

И на мен много ми липсваше сестра ми, но просто нямаше как. Не, че го правех заради Луи. Ако исках просто можех да му кажа, че няма да ходя у тях днес. Или не можех?

- Кажи ѝ, че ще се видим след шест дни и че ще си прекараме чудесно. – насилих се да звуча убедително.

- Ще предам, Хари. И виж, не се тревожи за предстоящото, ти си идеалния син и не съм си мечтала да имам по-добър.

- Благодаря ти, това означава много за мен. – добавих и гореща сълза се плъзна по бузата ми.

- Обичам те, Хари. Пази се!

- Ти също. – добавих и бях готов да прекъсна разговора.– И майко... аз също те обичам.

Мразех да казвам тази дума, още повече, когато не съм сигурен дали искам да я кажа и дали наистина го чувствам. В крайна сметка те са моето семейство и не бих си представил да го кажа на някой друг.

Както сигурно ви е известно, нямам приятелка и не мисля, че ще имам просто защото съм смотаният в училище и никой не иска да има нещо общо с мен. Това е действителността.

Оправих разбърканите нотни листи и взех бърз душ. Излизайки от затоплената баня установих, че е време да тръгвам. Притеснението ме заля още щом излязох от апартамента си. Нямах никакво желание да ходя на онова място, но някак си Луи беше достатъчно мил, за да ми прати адреса си и да добави, че не трябва да закъснявам, защото няма да ме чака. Типично в негов стил.

Изненадващо, но имаше ужасен трафик и по едно време наистина се паникьосах, че ще закъснея и това ще ми струва много. Мислено си благодарих, че излязох доста по-рано.

Угасих двигателя и погледът ми се насочи към двуетажната, но огромна къща, която беше всъщност на дразнещият ми „преподавател" Томлинсън. Минах по алеята като внимавах да не унищожа нещо. Имаше огромна градина, отрупана с най-различни цветя, доста голям басейн и всичко ми се струваше като на филм. Все пак това беше Луи и беше възможно да си го позволи. Липсваше само прислугата и досадния мъж, който да ми предложи да паркира колата ми в гаража.