The math teacher

Chapter 17- kiss me you fool

-Кажи ми истината, Хари. – подкани ме отново като продължаваше да си играе с вратовръзката ми.

- Остави ме да си ида в къщи- помолих го отново, но той поклати отрицателно глава. Сините му очи ме гледаха пълни с болка, но все още не можех да прочета нищо в тях. Оставаха си все така дълбоки и неразгадаеми.

- Наистина ли го искаш? – попита ме спокойно. За миг си помислих, че алкохола го е успокоил и вече не е така видимо напрегнат. Но това не означаваше, че ще се държи мило с мен. Напротив, беше си все същия.

- Да. – казах категорично, надявайки се да ме пусне и да си тръгна. Нямах търпение да се махна от това място. Не ми пукаше за Томлинсън, нито за родителите му. Може би бях егоист, който не го е грижа за другите, но точно в този момент единственото, което исках беше да съм в апартамента си, далеч от него и от всички останали.

- Добре тогава. – явно се примири с действителността и грубо пусна вратовръзката ми. Бях взел решението си, затова не останах и секунда повече. Насочих се към стълбището с насълзени очи. Защо се чувствах зле заради това?

Нечия ръка ме дръпна грубо и сините му очи отново се вгледаха в мен. Какво искаше отново?

- Целуни ме, глупако! – извика срещу мен и устните му се разбиха грубо в моите. Опитах се да се отделя от хватката му, но единственото, което той правеше беше да задълбочава целувката, която беше неочаквана и нежелана. Устните му се отделиха от моите веднага щом не видя иниациатива от моя страна. По лицето му се четеше болка и унижение.

- Харесва ти, нали? – попита ме ядосано, но аз поклатих отрицателно глава.

- Мамка му, защо отказваш да го приемеш? – изруга и ме блъсна грубо във вратата на една от стаите.

- Да приема какво? – попитах объркано.

- Това между нас. Харесва ти, но винаги бягаш от мен. Защо? – сините му очи ме гледаха изпитателно, а той беше застанал срещу мен на известно разстояние.

- Защото си чудовище, Луи. Не искам да имам нищо общо с теб. – извиках в отговор, но той не реагира.

- Ако не искаш да имаш нищо общо с мен, просто си тръгни и забрави за случилото се. Просто излез от живота ми както всички останали. Хайде, какво чакаш? – започна да крещи, но аз стоях на мястото си и обмислях следващото нещо, което трябва да направя. Можех ли да си тръгна точно сега? Исках ли го наистина?