Criminals

Двадесет и първа глава

Не усещах земята под краката си. Не можех и да викам. Светът около мен замря. 

Аз убих човек. Невинен човек.

Чувах приклушените викове на Джейс, който прибираше разпилените продукти от земята и след това ме задърпа към колата. Оставих се да ме влачи, не можех да вървя сама.

Качихме се в колата и продължихме с бясна скорост по магистралата.

Чувах единствено дишането си. Последното събитие продължаваше да се върти в главата ми като на лента и не мислех, че е възможно някога да спре. Този кошмар щеше да ме преследва до края на дните ми.

Скоро отбихме от пътя и спряхме. Не бях яла нищо от сутринта и коремът ми беше празен, но пак ми се повдигаше. Веднага излязох от колата и повърнах. 

Джейс ми подаде шише вода и ми помогна да се измия-както от повръщаното, така и от кръвта. Не бях забелязала охлузванията по себе си.

-Той е мъртъв заради мен. Не мога да повярвам какво направих! Този човек сигурно е имал жена, деца, семейство... Аз съм виновна!-повтарях докато Джейс миеше ръцете ми.-Аз съм чудовище!

-Не си.-Той намокри малко и лицето ми, по което се стичаха многобройни сълзи.-Знам през какво преминаваш, изпитвал съм това ужасно чувство на вина.

Подсмръкнах и попитах:

-Ще ми стане ли някога по-добре?

Той сведе поглед и вече разбрах какъв отговор ще последва.

-Убих човек за първи път, когато бях на тринадесет. Оттогава минаха десет години, но все още сънувам кошмари.

Това никак не ме успокои, но ми стана ясно, че в момента е на 23. Никога не го бях питала на колко години е.

-Никога не се случва нищо хубаво на тази дата! Мразя рожденния си ден!-изкрещях, осъзнавайки твърде късно, че се бях издала.

-Имаш рожден ден?-попита изненадано Джейс. Изглеждаше и малко бесен, но не заради случилото се преди малко.-Защо, по дяволите, не ми каза?

-И какъв щеше да е смисълът? Положението ни нямаше да се промени. А и се чувствам по-добре, когато не ме обсипват с подаръци и фалшиви пожелания и не ми напомнят за този ужасен ден, в който съм била родена.

Гневът ми беше отминал малко, но болката-не. Въпреки това знаех, че ако продължа да мисля за убийството, ще се побъркам. Поех си дълбоко въздух и се качих отново в колата, казвайки на Джейс да продължаваме.